Майкл Коннелли - Инсценировка

Възнамеряваше още веднъж да прегледа телефонните разпечатки, когато се прибере В Лос Анджелис. Оставаше му още работа, преди да се убеди окончателно, че часовникът няма никакво отношение към случая.

Докато минаваше през Прим, последното комарджийско убежище преди границата с Калифорния, джиесемът му иззвъня. Номерът на абоната не се изписваше на дисплея, но той отговори, защото това най-вероятно означаваше, че го търси полицай.

— Хари, кажи ми, че не е вярно.

— Кой се обажда?

— Тим Марсия. Днес се разнесе слух, че си минал на другата страна.

Двамата бяха работили заедно в Неприключени следствия. Марсия продължаваше да води битката за доброто и ако някой заслужаваше обяснение от Бош, това беше той.

— Временно — отвърна Хари. — И следствието е на Шерифството, не е на ЛАПУ.

— Хм, не съм сигурен, че това ще има някакво значение тук. Обаче аз нямам нищо против. Особено ако е временно.

— Мерси, Тим. Кой разпространи тази информация?

— Първо чух, че от Шерифското управление те проверявали. Някой от там се обадил на капитана. И после той почна да разправя наляво и надясно, че работиш за другата страна.

— Не се изненадвам. Виж, както ти казах, това е временно. И за протокола, според мене от Шерифството са прецакали разследването и са пипнали не който трябва.

— Ясно. Просто гледай да не вдигаш много шум, брат ми.

— Няма.

Бош затвори и се върна към размислите си за случая, но скоро го прекъсна ново обаждане, пак със скрит номер. Той отговори и чу непознат мъжки глас:

— Обажда се Ким.

— Какво има, Ким?

Не се сещаше за никого с това име.

— Имам телефон на приятел на мъртвец.

Бош разбра, че разговаря с управителя на „Хейвън Хаус“, и каза:

— Чудесно. Само че в момента шофирам по магистралата и не мога да го запиша. Може ли да ти позвъня по-късно?

— Ти купуваш номер — настоя Ким. — Петдесет долар.

Бош си спомни, че беше обещал да му плати, ако онзи го свърже с приятел или „колега“ на Джеймс Алън.

— Добре, дължа ти петдесетачка.

— Първо ми плаща сега — упорстваше азиатецът.

— Добре де, добре. В момента не съм в града. Ще дойда при тебе веднага щом се прибера, става ли?

— Ти ми плаща. Аз ти дава номер.

— Съгласен.

Изтече още един час и той скоро осъзна, че цял ден я кара само на кафе и адреналин и трябва да спре, за да хапне. Затова отби на изхода за шосе 66 към Виктървил, спря в едно крайпътно заведение и си взе хамбургер.

Поднесоха му кюфтето между два резена пресен хляб. Дойде му добре и Бош скоро потегли пак. Докато зареждаше на бензиностанция преди входа на магистралата, джиесемът му пак иззвъня, за пореден път със скрит номер. Той отговори и не позна гласа, който го изруга:

— Ей, Бош, скапаняк такъв, ако ми се изпречиш на пътя в някое разследване, ще ти дам да разбереш!

— Кой се обажда?

— Шибаната ти съвест! Наясно си, че предаваш адски много хора тука. Ти…

— Майната ти!

Хари затвори. Знаеше, че не всички негови бивши братя и сестри в ЛАПУ ще проявят същото разбиране като Тим Марсия и Лусия Сото. Остави маркуча на колонката и обиколи черокито, за да погледне по стар навик гумите. После продължи пътя си.

Пет минути след като излезе на магистралата телефонът му иззвъня отново. Тъй като видя, че номерът е скрит, Бош реши, че само излишно ще се ядосва и разсейва, затова не отговори. За негова изненада прозвуча сигнал за гласова поща. Оставянето на съобщение със заплашително съдържание не беше особено разумно. Любопитен да научи кой може да е направил такава глупост, той го прослуша.

— Хари Бош, аз съм Дик Сътън от Шерифското управление. Обади ми се веднага щом получиш съобщението. Имаме извънредно положение. Спешно е!

Сътън остави мобилен номер и преди да затвори още веднъж настоя да му позвъни максимално бързо.

Бош не му се обади незабавно. Първо обмисли нещата. Познаваше Дик Сътън. На няколко пъти бяха работили заедно в междуведомствени спецчасти и макар че не се бяха сближили, имаше добро мнение за него. Прям южняк, който не играеше игрички, Сътън беше главен следовател в отдел „Убийства“ в Шерифското управление и Хари се чудеше дали по някакъв начин не е свързан с делото на Лекси Паркс.

Той прослуша съобщението още веднъж, за да запомни номера, и го набра. Сътън вдигна моментално.

— Обажда се Хари Бош.

— Къде си, Хари?

— На магистрала петнайсет, прибирам се от Лас Вегас.

— Днес си бил във Вегас, така ли?

— Да, точно така. Какво има?

— Хари трябва да дойдеш тук и да поговорим. На какво разстояние си от Лос Анджелис?