Майкл Коннелли - Инсценировка

Бош влезе. Някъде в дъното тихо иззвъня камбанка и след секунди от задното помещение се появи същият азиатец. Дъвчеше нещо. Застана зад централната част на подковообразната стъклена витрина и вдигна показалец молеше клиента да изчака. Накрая преглътна, усмихна се и попита с какво може да бъде полезен.

Хари се приближи и спря точно пред него.

— Продавате ли часовници на „Адемар Пиге“?

— „Адемар Пиге“ — повтори мъжът с френско произношение. — Ние не сме им официален дистрибутор. Понякога обаче предлагаме часовници на АП при разпродажби на наследствени накити. Те имат колекционерска стойност и бързо се изчерпват.

— Значи са втора ръка, така ли?

— Предпочитаме да ги наричаме „наследствени накити“.

— Ясно. Наследствени накити. Знаете ли, като го споменахте, се сещам, че миналата година идвах тук и видях такъв часовник. Май дамски. През декември беше, нали?

— Ъъъ, да, струва ми се. Оттогава не сме имали друг.

— „Роял Оук“, нали?

— Всъщност моделът беше „Роял Оук Офшор“. Колекционер ли сте, господине?

— Колекционер? В известен смисъл. Имам един приятел, казва се Винсънт Харик. Познавате ли го? Той купи оня „Роял Оук“ през декември, нали?

На лицето на азиатеца се изписа едновременно подозрителност и объркване.

— Нямам право да обсъждам нашите клиенти, господине. Желаете ли да ви покажа някой от нашите часовници?

И посочи стъклената витрина. Хари го наблюдаваше мълчаливо. Тук имаше нещо гнило. Щом беше споменал за Харик и купения през декември часовник, азиатецът видимо бе станал нервен — дори скришом хвърли поглед към вратата на служебното помещение.

Затова Бош реши да го попритисне и да прецени реакцията му.

— Та кой е умрял? — попита той.

— За какво говорите? — пискливо възкликна мъжът.

— За да разпродавате наследствени накити, някой трябва да е умрял, нали така?

— Не, невинаги е така. Има хора, които по някаква причина продават колекциите си от бижута. Часовниците си. Такива неща се смятат за наследствени вещи.

Отново хвърли поглед към вратата.

— Тук ли е господин Грант? — попита Бош.

— Кой?

— Нелсън Грант. В задното помещение ли е?

— Няма никакъв Нелсън Грант. Това е просто фирмата. Измисли я баща ми, когато откриваше магазина. Хората просто нямаше да могат да произнесат нашето име.

— Баща ви в задното помещение ли е?

— Не, там няма никой, а и баща ми отдавна се пенсионира. Двамата с брат ми въртим магазина. Защо ме разпитвате?

— Става дума за убийство. Как се казвате, господине?

— Не съм длъжен да ви кажа името си. Ако не се интересувате от покупка, господине, ще се наложи да ви помоля да напуснете.

Бош се усмихна.

— Сериозно?

— Да, сериозно. Вървете си.

Хари видя пластмасов визитник върху стъклената витрина вдясно. Спокойно отиде при него и вдигна най-горната визитка от купчината. На нея имаше две имена. На братята. Бош ги прочете на глас:

— Питър и Пол Нгуен. Правилно ли произнасям фамилията ви?

— Да. Моля ви, вървете си.

— Разбирам защо вашият старец е избрал името Грант. Вие Питър ли сте, или Пол?

— Защо питате?

— Ами защото провеждам разследване.

Извади си портфейла и измъкна картата си от ЛАПУ. Докато я протягаше към азиатеца, я държеше между двата си пръста, като единият стратегически скриваше думата „ПЕНСИОНИРАН“. Беше упражнявал този жест пред огледалото над скрина в спалнята си.

— А значка? — попита мъжът. — Нямате ли значка?

— Не ми трябва значка, за да ви задам няколко елементарни въпроса — ако сте съгласен да ни сътрудничите.

— Каквото кажете, стига да свършим по най-бързия начин.

— Добре. Е, Питър ли сте, или Пол?

— Питър.

— Добре, Питър, бихте ли погледнали това тук?

Влезе във фотоархива на джиесема си, отвори снимката на Лекси Паркс, която беше взел от един от репортажите за убийството в „Таймс“, и я показа на Нгуен.

— Познавате ли тази жена? Идвала ли е в магазина ви в началото на тази година?

Азиатецът стъписано поклати глава.

— Знаете ли колко души са идвали в магазина от началото на тази година?! А и аз дори не съм тук постоянно. С брат ми имаме служители. Не мога да отговоря на въпроса ви.

— Тя е била убита.

— Съжалявам, но това няма нищо общо с магазина.

— Жената е позвънила тук четири дни преди да я убият. През февруари.

Нгуен сякаш се вцепени и устните му образуваха кръг. Беше си спомнил нещо.

— Какво има? — попита Бош.

— Сега се сещам. От Шерифското управление се обаждаха за това. Позвъни ми една детективка и ме разпита за убитата жена и телефонния разговор.