Майкл Коннелли - Инсценировка

— Е, точно затова казват, че това не е точна наука.

Мади скръсти ръце на гърдите си.

— Какво значи това?

— Не знам. Сигурно че се опитват да предвидят всички възможности — отвърна Бош. — Така, когато заловят някой, ще са си защитили гърба чрез общите положения.

— Искам да те питам нещо, тате. Някога профил на убиец или местопрестъпление помагал ли ти е да разкриеш случай? Но ми кажи честно.

Хари трябваше да се замисли за момент, тъй като нямаше готов отговор.

— Предполагам, че това отговаря на въпроса ми — рече дъщеря му.

— Не, чакай. Просто се бях замислил. Не съм имал случай, в който профилът да е бил толкова точен, че веднага да ме насочи към убиеца. Но профилите често са ми помагали. Майка ти…

Той не довърши.

— Какво майка ми? — подкани го Мади.

— Тя не беше професионалистка, обаче не познавам по-добър психолог от нея. Направо четеше в душите на хората. Струва ми се, че животът й я беше направил чувствителна към преживяванията на другите. Винаги имаше усет за местопрестъплението и мотивите на убиеца. Показвал съм й снимки от мои разследвания, и тя ми е казвала какво мисли.

— Никога не ми го е споменавала.

— Е, все пак ти беше малка. Сигурно не е искала да разговаря с тебе за убийства.

Бош замълча, осъзнал, че отдавна не се е сещал за Елинор Уиш. Това го натъжи.

— Знаеш ли, тя имаше една теория — тихо каза той. — Казваше, че мотивът за всички убийства може да се сведе до срам.

— Просто срам, така ли? — попита Мади.

— Да, просто срам. Хората намират всевъзможни начини да крият срама си. Не знам, беше адски находчиво.

Дъщеря му кимна.

— Тя ми липсва.

Бош също кимна.

— Да. Разбирам. И сигурно винаги ще ти липсва.

— Питам се как щеше да бъде, ако тя, нали разбираш, още беше с мен. Например, когато се налага да взема някакво решение, ми се ще тя да беше тук.

— Винаги можеш да разговаряш с мене — каза Хари. — Знаеш го, нали?

— Говоря за женски неща.

— Ясно.

Не беше сигурен какво да й каже. Радваше се, че Мади за пръв път от много време споделя с него, ала се чувстваше неподготвен да се възползва от момента. Това подчертаваше слабостите му като баща.

— Заради даскалото ли е? — попита той. — Безпокои ли те нещо?

— Не, даскалото си е даскало. Но всички момичета приказват, че майките им били тъпи, че искали да им се налагат, или за нещата около завършването и следването. Иска ми се понякога и на мен да ми се случваше същото. Да си имам майка, която да ми казва такива неща.

Бош кимна.

— Ама и аз съм една… — Мади го погледна. — Ти не си имал нито майка, нито баща, нали?

— При мен беше малко по-различно, поне така мисля. Мисля, че момичетата наистина имат нужда от майки.

— Е, така или иначе, аз пропуснах своя шанс.

Хари се наведе и я целуна по темето. Тя за пръв път от много отдавна не направи опит да избегне целувката. Той се изправи и едва сега видя големия й сив сак на пода, вече затворен и готов за път. Сети се, че Мади заминава за къмпинга на другата сутрин, и измърмори:

— Мамка му!

— Какво?

— Забравих, че заминаваш утре. Не биваше да излизам.

— Няма нищо. И без това трябваше да си досъбера багажа. Ще ме няма само три дни.

Бош седна на леглото.

— Съжалявам.

— Няма за какво.

— Надявам се, че ще си прекараш добре.

— Надали.

— Е, поне опитай. Става ли?

— Става.

— И ми пращай есемеси.

— Предупредиха ни, че връзката била много лоша.

— Добре де, ако имаш сигнал, пиши ми, за да знам, че всичко е наред.

Наведе се и пак я целуна по темето, като този път внимаваше да не издиша, за да не го усети, че е пил бира.

После се изправи и тръгна към вратата.

— Обичам те, малката. Ще се видим утре заран преди да заминеш.

— И аз те обичам, тате.

И на Бош му се стори, че дъщеря му е искрена.

На Другата сутрин Мади неохотно му позволи да й отнесе сака до колата й. После замина за училището, където се събираха за задължителната екскурзия, като го осведоми, че оттам щял да ги вземе автобус и да ги закара в планината.

Той я проследи с поглед, докато изчезна надолу по улицата. Беше му тъжно, че няма да е вкъщи през следващите три дни. Прибра се, направи си каничка кафе и се настани с чашата си на превърнатата в писалище маса в трапезарията. Направи същото, каквото правеше и докато работеше в Управлението. Отново се зае с дневника на убийството.

За него дневникът представляваше постоянно усъвършенстващо се помагало. Вярно, в този случай разполагаше само с копие и нямаше да го допълва в хода на собственото си разследване. Колкото и пъти да го преглеждаше, броят на страниците нямаше да се променя и всяка дума щеше да си остава същата. Ала това нямаше значение. С напредването на следствията се променяше смисълът на нещата. Сега Бош знаеше за случая повече, отколкото когато за пръв път се беше запознал с дневника на убийството на Лекси Паркс. Това означаваше, че смисълът на нещата може да се променя, когато ги филтрира през цедката на растящата си осведоменост.