Майкл Коннелли - Инсценировка

— Да, естествено. Един момент.

Мъжът отвори вратата и влезе в апартамента. Не затвори след себе си и Бош видя оскъдно мебелирана дневна. Разпятие, диван, покрит с мексикански одеяла. На стената имаше огромен плоскоекранен телевизор. Даваха футболен мач.

Латиноамериканецът се върна от кухнята и след като излезе, затвори вратата. Подаде на Бош стандартна визитка на ЛАПУ с името на Едуард Монтес. На обратната страна имаше ръкописен текст на два езика. Английският гласеше: „Моля, обадете се“.

Хари знаеше името, но не и самия Монтес. Стотър и Карим трябваше да са възложили на Монтес и неговия партньор да обходят квартала. Явно не си бяха свършили работата добре, щом оставяха визитки и повече не се весваха. Нищо чудно обаче. Толкова малко хора от малцинствените квартали се съгласяваха да свидетелстват, че следователите съсредоточаваха усилията си върху издирване на механични свидетели — видеокамери.

— Значи изобщо не сте разговаряли с полицията за онази нощ, така ли? — попита Бош.

— Не бе, човек. Онази нощ не се появи никой, а денем съм на работа. Тогава са оставили визитката.

— Знаете ли дали някой от вашия блок е разговарял с полицията?

— Госпожа Химинес. Тя живее на втория етаж. Само че не е видяла абсолютно нищо, пък и недочува.

— Още какво чухте освен багажника и после вратите?

— Нищо, само това.

— И не сте погледнали през прозореца, за да видите какво става, така ли?

— Не, уморен бях. Не ми се ставаше. А и…

— Да?

— Ако си вреш носа в такива неща, може да си имаш проблеми.

— Искате да кажете, проблеми с гангстери.

— Да, нещо такова.

Бош кимна. Бандата 18-а улица не се отличаваше с мирно съвместно съществуване в кварталите, които смяташе за своя територия. Не можеше да обвинява човека, че не се е юрнал да види какво се случва на уличката.

— Помните ли в колко часа сте чули багажника и вратите?

— Не, не си спомням. Но определено беше в нощта на убийството, понеже когато тръгвах за работа на другата сутрин уличката беше фрашкана с полиция.

— Къде работите?

— На Лосанджелиското международно летище.

— В Службата за сигурност на транспорта ли?

Онзи се разсмя, като че ли Бош се е пошегувал.

— Не бе, човек, на багажа. Работя в Делта.

Бош кимна.

— Ясно. Как се казвате?

— Рикардо.

— Фамилията?

— Вие не сте ченге, нали?

— Бях.

— Какво значи това?

— Не съм сигурен.

— Само Рикардо, става ли?

— Разбира се. Благодаря, Рикардо.

Латиноамериканецът пусна фаса си на бетона, смачка го с подметка и го подритна към близката цветна леха.

— Лека нощ, господин БЯХ-ЧЕНГЕ.

— Лека нощ.

Хари излезе и спря да погледне таблото със звънците. Срещу апартамент 203 наистина пишеше „Химинес“, а срещу 103-ти прочете името Р. Бенитес. Тръгна към уличката, където го чакаше колата му.

Седна зад волана и вкара ключа в ключалката, но не го завъртя, а просто впери поглед през предното стъкло в мястото, където беше открит трупът на Джеймс Алън, и се замисли за получените от Рикардо Бенитес сведения. Човекът чул затваряне на багажник, последвано от затръшване на две врати. Бош си представи кола, която влиза в уличката с угасени фарове. Слизат двама души, оставят вратите отворени и отиват при багажника. Изваждат трупа, подпират го на стената и се връщат при автомобила. Докато го заобикаля, единият затваря багажника. Качват се, затварят вратите и потеглят. Всичко това за… максимум трийсетина секунди.

Хари кимна.

Двама души.

Завъртя ключа и потегли.

Когато се прибра, изпод вратата на стаята на дъщеря му се процеждаше светлина. Бош се поколеба за миг в коридора, после почука. Не очакваше да получи отговор, защото тя обикновено слушаше музика със слушалки. Ала този път Мади го изненада.

— Влез — извика му.

Хари отвори вратата и влезе. Мади лежеше под завивката с отворен пред нея лаптоп. Все пак беше със слушалки.

— Здрасти, прибрах се — каза той.

Тя си свали слушалките.

— Виждам.

— Какво правиш?

Слушам музика.

— Каква?

— Дет Каб.

— Това песен ли е, или група?

— Групата е Дет Каб фор Кюти. Любимата ми песен е „Черно слънце“.

— Звучи въодушевяващо.

— Песента е страхотна, тате. Напомня ми за теб.

— Как така?

— Не знам. Просто ми напомня.

— Прегледа ли профилите?

— Да.

— И?

— Ами, първо, изглеждат ми удивително еднакви. Все едно можеш да приложиш едни и същи неща към всеки случай, въпреки че случаите са различни и става въпрос за различни типове убийства.