Майкл Коннелли - Инсценировка

Тръгна по уличката и излезе на Ел Сентро Авеню. Двуетажният блок беше боядисан в розово — една от набързо и евтино построените жилищни сгради по време на бума през 80-те години на ХХ век. Не се отличаваше с особена архитектурна фантазия, освен ако не се броеше филигранният дизайн на портала. Бош трябваше да се отдръпне назад и да вдигне глава, за да потърси апартамента със светещата баня.

На таблото до домофона на портала имаше осем звънеца — апартаменти от 101 до 104 и от 201 до 204. Хари реши да започне с 203-ти. Вдигна слушалката и натисна звънеца, но не му отговори никой. После опита с 204-ти и този път чу женски глас.

— Que?

— Hola — със запъване изрече Бош. — Policia. Abierto por favor. — „Здравейте, полиция. Отворете, моля“.

Осъзна, че владее само „полицейски испански“. Не знаеше как да обясни, че е частен детектив.

Жената каза нещо прекалено бързо, за да я разбере. Хари отговори с доброто старо клише, само че произнесено по-строго.

— Policia. Abierto!

Ключалката на металната врата зажужа. Той отвори и влезе във фоайето. В двата му края имаше стълбища. Бош избра дясното и то го отведе в коридор с два апартамента от онази страна на блока, покрай която минаваше уличката. Въпреки че му беше отворила жената от 204-ти, сега Хари имаше възможност да се убеди, че всъщност е бил отворен и е светел прозорецът в банята на 203-ти апартамент. Затова първо почука на неговата врата. Докато чакаше, вратата на 204-ти се открехна и отвътре подаде глава някаква старица. Той отново почука, този път по-силно, после отиде при жената от съседния апартамент.

— Говорите ли английски?

— Poquito — отвърна тя. — „Мъничко“.

— Убийството на уличката? Преди два месеца? El asasinato?

— Si.

Бош последователно посочи ухото и окото си.

— Да сте чули или видели нещо?

— А, не. Те много тихи. Нищо не чула.

— Кои „те“?

— Los matadores. — „Убийците“.

Хари вдигна два пръста.

— Matadores? Двама?

Старицата сви рамене.

— Не знам.

— Защо казахте „те“?

Тя посочи вратата, на която преди малко беше почукал Бош.

— Тя казва.

Хари погледна към затворената врата, после отново се обърна към старицата.

— Къде е тя?

— Сега на работа.

— Знаете ли къде работи?

Жената протегна ръце пред себе си и ги залюля, все едно държеше бебе.

— Деца ли гледа?

— Si, si, si.

— Знаете ли кога ще се прибере?

Старицата го погледна неразбиращо.

— Ъъъ… finito?

Той имитира с два пръста крачки по дланта си и посочи вратата на 203-ти апартамент. Жената поклати глава. Или не знаеше, или пак не го разбираше. Хари кимна. Засега не можеше да направи нищо повече.

— Gracias.

Слезе по стълбището, но преди да стигне до вратата, чу зад себе си мъжки глас.

— Ей, policia!

Бош се завъртя. В нишата до вратата на апартамент 103 стоеше мъж, пушеше под лампата над входа.

— От полицията ли сте? — попита мъжът.

Хари се приближи и видя, че латиноамериканецът е трийсетинагодишен здравеняк. Носеше бяла тениска, прана с белина толкова пъти, че направо блестеше на светлината. Не се виждаха татуировки, което предполагаше, че не е гангстер.

— Детектив съм — отвърна Бош. — Работя по убийството, извършено на уличката през март. Знаете ли нещо за него?

— Само че са прерязали гръкляна на някакъв швестер или нещо от тоя род.

— Вкъщи ли си бяхте оная нощ?

— Естествено.

— Видяхте ли нещо?

— Не. Бях си легнал.

— А да сте чули нещо?

— Ами, да, чух ги, ама си помислих, че няма нищо, та не станах да погледна.

— Какво чухте?

— Чух ги да изхвърлят оня нещастник.

— Какво по-точно чухте?

— Ами, чух багажник. Нали разбирате, като от затваряне на багажник. Откъм уличката.

— Багажник.

— Да, багажник. Нали знаете, има разлика между затваряне на врата и на багажник.

— Чухте ли и затваряне на врата?

— Да, чух. Чух багажника, после чух вратите да се затварят.

— Вратите ли?

— Да, две врати.

— Чули сте да се затварят две врати. Сигурен ли сте?

Мъжът сви рамене.

— От уличката се чува какво ли не. Понякога по цяла нощ.

— Ясно. Съобщихте ли на полицията това, което ми казахте току-що?

— Не.

— Защо?

— Не знам, бяха ми оставили визитка на вратата с молба да позвъня. Така и не им се обадих. Все съм зает, нали разбирате какво искам да кажа.

— Пазите ли визитката?

— Да, на хладилника е. Сигурно все още мога да се обадя, ама нали сега разговарям с вас.

— Да. Бихте ли ми я показали? Искам да видя името.