Майкл Коннелли - Инсценировка

— Я пресметни — възрази Бош. — Тези четиринайсет месеца са много преди Балтимор, много преди Фъргъсън.

Хари поклати глава. Беше преброил в рапорта седемнайсет ареста на Алън за пет години, а после повече от година нищо.

— Според мене е работил за някой — заключи той. — Неофициално.

Правилникът на Управлението забраняваше служител да работи с доносник, без да докладва на началника си и да го регистрира в база данните на СИ. Естествено, Бош знаеше, че това се случва редовно. Информатори не се вербуваха за един ден и често се проверяваха в изпитателни ситуации. И все пак четиринайсет месеца му се струваха прекалено много време, за да се установи дали Алън ще се окаже благонадежден информатор.

Стотър и Карим бяха събрали рапортите за всичките му задържания и Бош се зачете в тях. Имената на арестувалите го полицаи не бяха включени в обобщенията, но се посочваха позивните на техните звена. Той забеляза, че позивната в три от последните пет ареста преди четиринайсетте липсващи месеца е една и съща — 6-Н-55. Шестицата означаваше Холивудския участък, Н означаваше Нравствения отдел, а 55 показваше двучленен цивилен екип. Хари записа позивната на два последователни листа в бележника си, после откъсна втория и го подаде на Сото.

— Предполагам, че тези хора са работили с него. Виж дали от служебния си компютър ще можеш да намериш имената им в холивудския Нравствен отдел. Искам да поговоря с тях.

Тя погледна листа, сгъна го и го пъхна в джоба на дънките си.

— Разбира се.

Бош затвори класьора и й го върна. Сото го прибра в червената чанта.

— Сигурна ли си, че ще можеш незабелязано да го оставиш на мястото му? — попита Хари.

— Изобщо няма да се усетят.

— Добре. Благодаря ти, Лусия. Това ще ми помогне много.

— Няма за какво. Искаш ли да влезем и да си вземем по още една бира?

Той се замисли за миг, после поклати глава.

— Не, вече набрах инерция с това дело. Благодарение на тебе. Трябва да продължа да работя.

— Добре, Хари, действай. И се пази.

— И ти.

Сото отвори вратата и слезе. Той запали, но не потегли преди да се увери, че бившата му партньорка е влязла през задния вход на бара.

Бош влезе в уличката край Ел Сентро и си погледна часовника. Беше 22.40, приблизително времето, по което се смяташе, че в нощта на 21 март Джеймс Алън е бил убит и трупът му е бил оставен до стената зад автосервиза. Макар в рапорта за аутопсията да се посочваше, че смъртта е настъпила в интервала между 22.00 и 01.00, той знаеше, че ще се сблъска с условия, подобни на нощта на убийството. От март до май нощните температури в Лос Анджелис не варираха много. Освен от климата обаче Хари се интересуваше от светлината и нейните източници, разпространението на звука на уличката и други фактори, които можеше да са били от значение по времето, когато там е бил оставен трупът на Джеймс Алън.

Подмина сервиза и спря на пустия паркинг зад фабриката. Изгаси двигателя, извади фенерче от жабката и слезе.

Направи панорамна снимка на уличката и местопрестъплението с джиесема си, после тръгна към задната стена на автосервиза. За негово разочарование графитите бяха замазани. Върху прясната боя имаше само един таг, изображение на змия във формата на числото 18 — знакът на злополучно известната банда 18-а улица от Рампарт, чиито разклонения обхващаха целия град, включително Холивуд.

Отвори пресниманата от следствените материали снимка на стената и като се ориентира по участък изронен асфалт, все пак успя да намери мястото, където бе лежал трупът на Джеймс Алън.

Застана там и опря гръб на стената. Огледа се в двете посоки на уличката, после вдигна поглед към жилищния блок насреща. Едно от прозорчетата на баните на втория етаж светеше и беше открехнато няколко сантиметра. Той се ядоса сам на себе си. Толкова се безпокоеше да не провали цялата вечер на Сото, че не бе отделил нужното време — или поне колкото време му оставеше тя — да прочете всички раздели на дневника. Не се беше натъкнал на доклад за обхождане на квартала след откриването на трупа. Сега забелязваше светещ и отворен прозорец, от които навярно се виждаше местопрестъплението. Дали от полицията бяха разпитали обитателя на апартамента? Може би, но нямаше как да е сигурен.

Поколеба се дали да не позвъни на Сото и да я помоли да провери в дневника, ала реши, че вече е искал прекалено много от нея. С всяко свое обаждане я излагаше на все по-голяма опасност да разкрият, че помага на врага. Спомни си за надписа, който навремето окачваше на работното си място: „Мърдай живо и чукай по хорските врати“.