Майкл Коннелли - Инсценировка

Бош спря пред плъзгащата се врата и погледна към каньона. Ала видя само собственото си тъмно отражение в стъклото. Поклати глава при мисълта за очертаната от него сложна връзка между двата случая. Алън беше алибито на Фостър за убийството на Паркс и със смъртта на първия защитата на втория губеше много.

После пък идваше ДНК съвпадението. Ако се допуснеше, че по време на убийството на Паркс Фостър е бил при Алън, както неохотно признаваше той и както донякъде потвърждаваше видеозаписът от „Холивуд завинаги“, ДНК материалът трябваше да е бил оставен върху и в тялото на жертвата в опит за заблуждаване на следователите и евентуално за накисване на обвиняемия.

Хари отново закрачи из стаята. Чувстваше се изпълнен с енергия и усещаше, че се доближава до нещо, без да е сигурен точно до какво. Макар и с ограничен достъп до делото, пак щеше да се добере до истината. Според него Лекси Паркс криеше тайната на двете убийства. Защо я бяха убили? Ако отговореше на този въпрос, щяха да се разплетат всички нишки.

Неяснотите и необяснените детайли винаги бяха смущавали Бош. Въпросите без отговор. Те бяха проклятието на живота на детектива от отдел „Убийства“. Понякога въпросите бяха важни, друг път не, но въпреки това представляваха постоянен дразнител. Мисълта за липсващия часовник продължаваше да го гложди. Обяснението на съпруга отговаряше на един въпрос с друг. Защо Паркс не го беше дала на ремонт с кутийката? Нима бе оставила скъпия часовник в бижутерията просто ей така?!

Това не му се струваше съвсем логично и съответно той не можеше да престане да се връща на часовника.

Безпокоеше го също делото на Алън и необходимостта да продължава да напредва. Когато разследването започнеше да буксува, изключително трудно се набираше нова инерция. Понякога човек все едно се мъчеше да запали кола с изтощен акумулатор.

Обади се на мобилния на Лусия Сото.

— Още ли си в Дирекцията?

— Аха. Тъкмо се канех да преместя червения магнит.

Бош си спомни таблото, което капитанът беше закачил в отдела. Преди да си тръгне всеки детектив преместваше червен магнит в графата „Не е на работа“. Глупаво средство началникът да има усещането, че контролира всичко. Сигурно беше взел идеята от някоя книга за корпоративен мениджмънт. Когато работеше в Управлението, Хари нарочно не обръщаше внимание на магнитите. Имаше чувството, че винаги е на работа.

— Какво ще кажеш довечера да те черпя обещаното питие?

— Довечера ли? Ъъъ…

— Искам да те поразпитам за делото на Алън.

— Хм, добре, да, може да се срещнем. Кога?

— Когато и където кажеш.

— Айде бе?! Наистина ли ще дойдеш на моя територия? — смая се бившата му партньорка.

— Твоята територия е и моя. Само кажи къде и кога.

— Добре, в осем става ли? Ще те чакам в кварталната ни кръчма в Бойл Хайтс.

— Как се казва?

— „Истсайд Лъв“ на Първа. Това е на няколко преки от Холънбек Стейшън.

Вратата на кухнята откъм гаражния навес се отвори и Бош се сепна. Дъщеря му се прибираше. Увлечен в разговора, не беше чул колата й.

— Добре, ще дойда.

— Супер — отвърна Сото. — Значи до скоро.

Хари затвори и чу, че Мади спира при хладилника, преди да се появи от кухнята с бутилка сок в ръка и преметната през рамо раница.

— Здрасти, тате.

— Здрасти, Мадс.

— Какво правиш?

— Тъкмо разговарях по телефона. Как беше на даскало?

— Добре.

— Домашни?

— Много.

— Съжалявам. Виж, след малко се налага да изляза за няколко часа. Нали можеш да си направиш нещо за вечеря или да си поръчаш?

— Няма проблем.

— Но наистина ще хапнеш нещо, нали?

— Да, обещавам.

— Хубаво.

Това го зарадва, както и фактът, че досега Мади не бе споменала за работата му при Мики Холър.

— С кого ще излизаш, с Вирджиния ли?

— Не, ще пийнем по нещо с бившата ми партньорка от службата.

— Коя бивша партньорка?

— Лусия.

— А, добре, супер.

— Виж, трябва да ти кажа нещо за Вирджиния. С нея вече не сме заедно.

— Така ли? Защо?

— Ъъъ, не знам, всъщност просто не се бяхме виждали често и…

— Тя те е зарязала.

Бош мразеше тази дума.

— Не е толкова просто. Поговорихме си и решихме засега да се разделим.

— Тя те е зарязала.

— Ъъъ, да, нещо такова.

— Добре ли си?

— Да, всичко е наред. Предчувствах го. Даже май изпитвам облекчение.

— Щом казваш. Отивам да си пиша домашните.

— Нищо ми няма. Наред съм.

— Добре. Съжалявам, тате.

— Няма за какво. Аз не съжалявам.