Майкл Ридпат - 66 градуса северна ширина

— Да си виждал един млад мъж? Студент на двайсет и две години, добре облечен, около един и седемдесет и пет, светла коса, с трапчинка на брадичката. Кара синя хондичка.

— Да — отвърна младежът. — Беше тук преди около час. Питаше къде има планински проход с хижа. Казах му за прохода Керлингин. Не беше чувал за Тролката, представяш ли си? Тия от Рейкявик са гола вода!

Харпа седеше на пода и гледаше мъжа, когото допреди два часа обичаше повече от всеки друг. Знаеше, че погледът й го смущава, но не й пукаше. Изобщо не й пукаше за него.

Изведнъж, за първи път от година насам, Харпа отново се почувства силна. Объркването, недоверието, вината, съмненията — всички тези унищожителни чувства, който тровеха живота й, изчезнаха.

Харпа вече знаеше кое е редно и кое — не. Знаеше какво трябва да направи.

Сравнено с агонията, която преживя заради смъртта на Габриел Орн, стореното от Бьорн изглеждаше съвсем просто. Той бе планирал убийство. Това без съмнение беше нередно. Неин дълг бе да направи всичко възможно, за да спре злодеянието.

Не можеше да съживи Оскар, но може би имаше начин да спаси следващия набелязан и да накара Синдри, Бьорн и Исак да си платят. Както и техния съучастник, който и да беше той.

Знаеше как трябва да постъпи и щеше да го направи.

Но първо трябва да избяга.

Когато Бьорн излезе пак, Харпа ще развърже въжето около глезените си за по-малко от минута. Трябва някак да се оправи с вързани ръце, поне може да тича. Опита се да си припомни географията на полуостров Снайфелс. Имаше представа къде се намират и знаеше, че са прокарали нов път през някой от съседните проходи. Само не знаеше дали е на изток или на запад. Реши да тръгне на запад.

Планът й беше да се изкатери по склона до билото, да стигне до пътя в съседната долина и да спре първата кола, която види. Всеки би спрял на жена, стояща в средата на пътя с вързани ръце.

Но първо Бьорн трябва пак да излезе от хижата. Харпа не знаеше кога ще стане това и не смееше да попита, за да не издаде замисъла си.

Замисли се какво ще каже на полицията. Би било добре да им даде имената на следващата жертва и на убиеца. Но Бьорн не й каза нищо. Трябва да го подпита.

— Когато убиете последния човек от списъка, ще ме пуснеш ли?

— Не знам — отвърна Бьорн. Изглежда остана доволен от този въпрос. — Всичко зависи от теб.

— Хм… — Харпа замълча. Знаеше, че Бьорн иска да я убеди да остане тук доброволно за няколко дни. — Кога ще се свърши това? — попита тя.

— Не мога да ти кажа.

— Днес? Довечера? Утре? Другата седмица?

— Може би следобед. По-вероятно довечера. А до утре сутрин — със сигурност.

— Ти как ще разбереш?

— Ще ми пуснат съобщение.

— Затова ли ходиш да търсиш обхват?

— Когато ми кажат, че всичко е готово, вече ще чакам съобщението.

— От кого?

Бьорн поклати глава.

— Не мога да ти кажа, Харпа!

— Добре де, поне ми кажи коя е целта.

Бьорн поклати глава. Харпа забеляза, че вече не му е приятно да говори с нея.

— Е, защо не? И без това не мога да ви спра, нали така? Поне ми кажи отсега.

— Ще ти кажа, когато всичко свърши! — отсече Бьорн.

Харпа не искаше да го натиска повече, за да не усети какво е намислила.

— Хубаво! — намуси се тя.

Останаха смълчани пет-десет минути. Харпа гледаше през прозорчето как облаците танцуват над долината, носейки ту гъста мъгла, ту слънчеви лъчи.

Мъглата щеше да й помогне да избяга от Бьорн. Но пък и заради нея може да се загуби в планината. Просто трябва да се възползва от шанса си, когато той се появи.

Бьорн погледна часовника си.

— Отивам да проверя за съобщение — каза той.

Харпа изсумтя.

Бьорн хвърли един бърз поглед на възлите и излезе. След няколко секунди Харпа чу как запали пикапа и потегли.

Наведе се и се зае с възела. Дори не помръдва, мамка му! А беше сигурна, че го е разхлабила.

По-спокойно! Харпа спря, пое си въздух, огледа възела, помисли малко, подръпна тук, побутна там й… готово!

Беше свободна!

Огледа стаята за телефона си или за нож, но не намери. Няма време да се мотае. Отвори вратата и изтича навън със завързани ръце.

Исак видя как Бьорн излиза от хижата. Пулсът му се ускори, докато наблюдаваше как пикапът се отправи с дрънчене към пътя и се насочи към прохода. Един облак се носеше бавно над долината и протягаше влажни пръсти към скалите, сякаш тихо се придърпваше напред. Проходът не се виждаше. Отлично! Ще изчака Бьорн да се скрие в мъглата и тогава ще действа.