Алан Глинн - Екстремен ум

Окото на съня, обективът на камерата, се плъзгаше по миришещите на смола чамови дъски на пода, по различните стаи на този железопътен апартамента, като улавяше всичко, грапавините по дървото, всяка криволичеща жилка и чеп по него… кълбета прах, едно списание Дъ Нейшън, една празна бутилка от Гролш, един пепелник. После, плъзгайки се нагоре, улови дясното стъпало на Мелиса, босо, и кръстосаните й крака, също боси, и тъмносиния копринен комбинезон, с който беше облечена, и който се набръчкваше при всяко нейно привеждане напред и разкриваше половината й гърди. Дългата й лъскава черна коса се спускаше по раменете и ръцете и отчасти закриваше лицето й. Тя седеше умислено в един фотьойл и пушеше. Аз седях на пода и бях — предполагам — малко по-малко привлекателен. После, което трябваше да е след няколко секунди, се изправих на крака и обхватът на камерата — с олюляване — се измести нагоре заедно с мене. Когато се обърнах, всичко се завъртя и в някакъв панорамен обхват на стаята, улових закачените на стената черно-бели снимки, снимки на стария Ню Йорк, които Мелиса винаги много харесваше; улових полицата на камината, излязла от употреба, и над нея огледалото, а в огледалото — за миг — аз самият, облечен в сакото от рипсено кадифе, което имах тогава, и изглеждащ толкова слаб, толкова млад. Все още движейки се в кръг, видях отворената двойна врата, която свързваше тази стая със спалнята отсреща, а после, застанал в рамката на вратата, видях Върнън, с буйна коса и гладко лице, с коженото яке, което постоянно носеше. Огледах го много добре, вгледах се в ясните му зелени очи и високите скули, и за няколко секунди той като че ли разговаряше с мен. Устните му се движеха, но не можех да чуя нищо от това, което казваше…

После обаче изведнъж всичко изчезна, алармата от Десета улица виеше жално, а аз се обърнах, спуснах краката си от леглото, като дишах тежко с чувството, че съм видял призрак.

Неизбежно, следващият образ, който се настани в главата ми, беше друг един Върнън, но това беше Върнън десет-единайсет години по-късно, Върнън, почти без коса, с лице, обезобразено и насинено, Върнън, с тяло, наклонено върху дивана в друг един апартамент, в друга част на града…

Бях забил поглед в килима на пода до леглото, в сложните, безкрайно повтарящи се мотиви на шарките и много бавно поклатих глава наляво-надясно. Откакто бях започнал да вземам таблетките MDT преди няколко седмици, не бях се замислял сериозно за Върнън Гант — въпреки че моето поведение спрямо него, откъдето и да го погледнеш, беше отвратително. След като го намерих мъртъв, аз буквално обискирах спалнята му, след което откраднах пари и лични вещи, които бяха негова собственост. Дори не отидох на погребението му — убеждавайки се, без никакви основания, че така би искала Мелиса.

Станах от леглото и бързо отидох в хола. Взех две хапчета от керамичната купичка на дървената етажерка над компютъра — която допълвах всеки ден — и ги глътнах. Още, без съмнение беше така, нещата, които бях взел, сега по право се полагаха на сестрата на Върнън, не знам за таблетките, но онези девет хиляди вероятно щяха да й послужат добре.

Със свит на топка стомах се пресегнах зад компютрите за да ги включа. После погледнах ръчния си часовник.

Беше 4:58 сутринта.

Аз обаче сега лесно бих могъл да й удвоя тази сума и може би да й изкарам много повече, ако вторият ми ден на борсата мине добре — но нямаше ли това да е един вид разчистване на сметките?

Изведнъж почувствах гадене.

Това определено не беше начинът, по който си представях подновяването на връзката си с Мелиса. Втурнах се към банята и тръшнах вратата след себе си. Приведох се над тоалетната чиния. Но нищо не се случи, не успях да повърна. Останах така около двайсет минути, дишайки тежко, с буза, опряна в студения порцелан на ръба на чинията, докато накрая усещането премина, или по-точно чувствата… защото странното беше, че когато се изправих отново, за да се върна в хола и да започна да работя на бюрото си, вече не ми беше лошо и чувството за вина беше изчезнало.

ТЪРГУВАНЕТО ТОЗИ ДЕН беше много активно. Избрах си ново малко портфолио от акции, с които да работя, пет средно големи компании, изтръгнати от неизвестността и малко или много в добро състояние. Рано сутринта, докато си пиех кафето, бях видял справки в няколко статии във вестниците, а по-късно безброй справки в безброй уеб страници — за US-Cova и изключителното й представяне предишния ден. Диджикон и една-две други компании бяха също бегло споменати, но нямаше никаква ясна картина, която да обясни какво се беше случило, и дали би било възможно да съществува някаква връзка между отделните споменати компании. Като ехо отекваше общото мнение, че въпреки астрономически малкия шанс някой напосоки да избере седем печеливши компании, в този момент и при липсата на всякакви други доказателства, съществува вероятност моят зашеметяващ успех да е бил просто въпрос на късмет.