Алан Глинн - Екстремен ум

От изражението на лицето му разбрах, че не е съвсем наясно за какво говоря. Сигурно е бил хлапе, когато така наречената верига на маргаритката от фалшиви нефтени компании е действала с пълна сила през осемдесетте години, внасяйки газ от Южна Америка и подправяйки данъчните разписки. Така или иначе кой знае за какво разговарят тези момчета, когато се съберат — със сигурност не за големите измами на предишното поколение.

— Ти… какво? — каза той. — Ти полицай?

— Не.

Като не добавих нищо повече, той се надигна, за да си тръгне.

— Хайде, Генади — казах аз, — отпусни се, става ли?

Той излезе от сепарето и погледна надолу към мен, явно размишлявайки дали да ме убие там на място, или да изчака да излезем навън. Не можех да повярвам, че съм толкова безразсъден, но по някакъв начин имах чувството, че съм в безопасност, че нищо не може да ми се случи.

— Всъщност аз правя проучване за една книга за вас, момчета — казах аз, — трябва ми фокус, обаче, някой, чиято гледна точка да използвам, за да разкажа историята… — задържах така няколко секунди, после продължих: — Някой като тебе, Генади.

Той пристъпи от крак на крак и вече знаех, че съм го спечелил.

— Каква книга? — запита той с изненадващо тих глас.

— Роман — отвърнах аз. — Едва добива форма в момента, но си представям история с епични измерения, триумф над злото, нещо такова. От гулаците до… - тук гласът ми заглъхна, запънах се за момент, осъзнавайки, че може би го губя. — Искам да кажа, ако се замислиш — продължих аз бързо, — жабарите италианци опитаха, но този боклук за петчленни семейства, мъже на честта, бла-бла-бла-бла се е превърнал в клише. Хората искат нещо ново. — Докато той осмисляше това, което казвах, реших да ударя в целта. — Затова моите агенти смятат, почти със сигурност, че ще захапят и филмовите права върху книгата.

Генади се поколеба за момент, след което седна отново в сепарето в очакване да кажа още нещо.

Импровизирайки, успях да нахвърлям в общи линии един не съвсем ясен сюжет, в центъра на който беше второ поколение руски мафиот, пробиващ си път нагоре в Организацията. Споменах сицилианците и колумбийците за сравнение, но с повтарящо се махване с ръка задържах нещата, разчитайки на способността на Генади да улови детайлите. След като бях успял да подхвърля въдицата, много скоро разговорът го водеше предимно той, въпреки разваления му английски. Съгласи се с някои от предложенията, които направих, други отхвърли, но вече усещаше дъха на славата в тялото си и нищо не можеше да го спре.

Не бях планирал нищо такова, разбира се, и докато вършех това, не вярвах, че съм се справил, най-смелият удар тепърва предстоеше. След като се съгласи да дава консултации по „проекта“ и установихме някои основни правила, успях да насоча разговора обратно към заема. Казах му, че авансът за книгата вече е похарчен и че имам 75 хиляди дълг от залагания, който трябва да върна и то още днес.

Да, да, да.

Това вече беше от второстепенно значение за Генади. Той извади мобилния си телефон и проведе кратък разговор с някого на руски. После, все още на телефона, ми зададе серия от въпроси. Номер на социална осигуровка? Номер на шофьорска книжка? Имена на хазяина и работодател? Коя е банката ми и какви кредитни карти притежавам. Извадих картата за социално осигуряване и шофьорската книжка и изчетох съответно номерата. После му казах имената и другите неща, които искаше, а той препредаваше информацията на руски на човека от другата страна на линията.

След като приключи с това, Генади прибра телефона си и се върна към разговора за проекта. След петнайсет минути телефонът му иззвъня. Както преди, той говореше на руски като по едно време закри телефона с длан и каза шепнешком: „Окей, одобрен си. Значи колко? Седемдесет и пет? Сигурен ли си? Искаш ли повече? Сто хиляди?

Направих пауза, после кимнах „да“.

Като приключи с телефона, каза:

— Ще ги имаш след половин час.

После сложи телефона настрана и постави ръце върху масата.

— Окей — каза той, — кои участват в това нещо?

СЛЕД ПОЛОВИН ЧАС, точно на минутата, пристигна още един младеж. Генади го представи като Лио. Той беше кльощав и не по-различен от Генади, но нямаше неговите очи, нямаше това, което отличаваше Генади, сякаш на него беше прилепено нещо, взето от Генади по хирургически път. Може би бяха братя, или братовчеди и може би, започнах да разсъждавам аз, бих могъл да извлека някаква полза от това.