Алан Глинн - Екстремен ум

Те си казаха набързо нещо на руски, после Лио извади един дебел кафяв плик от джоба на якето си, сложи го на масата, измъкна се от сепарето и си тръгна без да каже нито дума. Генади бутна плика към мен.

— Това е минимумът, окей? Краткосрочен заем, за пет седмици, по двайсет и пет хиляди всеки път. Аз ще идвам в твоето жилище всеки… — той направи пауза и се загледа в плика — .. всеки петък сутрин, започваме след две седмици, считано от днес. Той вдигна плика с лявата си ръка. — Това не е шега работа, Еди, вземеш ли ги сега… ставаш мой. — Аз кимнах. — Да обяснявам ли подробностите?

Поклатих глава.

Подробностите, предположих, най-малкото включваха крака, колене, ръце, ребра, бейзболни бухалки, електрически шокове на добитък.

— Не — поклатих отново глава. — Всичко е наред. Разбирам.

Вече нямах търпение да се махна оттук сега, след като имах парите, но не биваше да показвам, че толкова бързам. Оказа се обаче, че самият Генади трябва да тръгва, защото закъснява за друга среща. Разменихме си телефонните номера и преди да тръгне, се уговорихме да си уредим друга среща след около седмица. Той щеше да провери някои неща, а аз щях да работя по скицирането, може би дори разширяването на сюжета за книгата, която по време на разговора някак си беше мутирала от роман в сценарий за филм.

Генади сложи слънчевите си очила и беше готов за тръгване. Но се спря, пресегна се и се ръкува с мен. Направи го мълчаливо, тържествено.

После стана и си тръгна.

Позвъних в Клондайк от автомата в закусвалнята. Обясних им ситуацията и те ми дадоха адреса на банка, намираща се на Трето Авеню, където можех да депозирам пари в брой, които веднага да захранят сметката ми.

Благодарих на Нестор за помощта му, взех такси до Шейсет и първа и Трето Авеню. Отворих плика на задната седалка на таксито и опипах с пръсти пачките от по сто долара. Никога досега не бях виждал толкова много пари в брой и ми се завиваше свят само като ги гледах. Още по ми се зави свят, когато ги предадох в банката и гледах докато чиновникът ги броеше.

След като свърших това, взех друго такси, за да се върна на Десета улица и да се захвана отново с работа. Докато ме е нямало, акциите, които държах, се бяха покачили драстично и бяха увеличили основния ми капитал на 50 000 долара. Това означаваше, че с помощта от Генади в момента разполагах със 150 000 долара и тъй като оставаха само два часа до затваряне на пазарите и вследствие на това много малко време за проучване, аз просто се хвърлих в борсата, проследих оценките, разместих акции, закупих, продадох, спринтирах напред-назад по различните редици от цифри на компютърните екрани.

Този процес събра значителна енергия и стигна връхната си точка късно следобед с два големи резултата — нека ги наречем Y и Z — силно рискови, високопечеливши акции, и двете с бързо придвижване нагоре. Y ме доведе до границата от 200 000 долара, a Z — много над това ниво, почти до четвърт милион. Това бяха напрегнати, понякога мъчителни няколко часа, но те ми дадоха истинския вкус на силното вълнение от срещата лице в лице с големия риск и огромното количество адреналин, субстанция, в която почти усещах, че се потапям и в която се движеше тялото ми — почти по начина, по който цените на акциите се променяха и се движеха през борсата.

Независимо от успешния резултат обаче, а може би поради него, започна да ме обхваща някакво чувство на неудовлетвореност. Имах усещането, че бих могъл да постигна много повече с търгуване на борсата от домашния си компютър, и че ролята ми на войнстващ играч на пазара далеч не беше достатъчна, за да ме направи щастлив за постоянно. Истината беше, че исках да знам какво би било усещането да търгуваш отвътре и то на най-високи нива… какво би било и как бих се чувствал, ако купувах наведнъж акции за милиони…

Затова позвъних на Кевин Дойл, инвестиционния банкер, с когото закусвахме заедно преди няколко недели, и се уговорих да се срещна с него по за едно питие в зала Орфей.

Последния път, като се видяхме, той много искаше да ми даде съвет как да създавам портфолио от акции, така че, помислих си, може би ще мога да прихвана нещо от неговия мозък и да получа напътствия как да се придвижа към голямата лига.

Отначало Кевин не ме позна. Каза, че съм се променил и съм значително по-слаб от срещата ни в къщата на Хърб и Джули.

Поиска да му кажа къде тренирам.

Погледнах го за миг. Хърб и Джули? После осъзнах, че които и да бяха Хърб и Джули, трябва да съм бил в тяхната къща на Горен Уест Сайд вечерта, когато замръкнах там.