Алан Глинн - Екстремен ум

Никога не успявах в преценката си за Нестор — дали беше просто муха на стената в квартала или беше свързан по някакъв начин? Не знаех. Но и как бих могъл да знам? Кой, по дяволите, бях аз!

— Напоследък — продължи той — наоколо се навърта един човек, Генади. Идва почти всеки ден. Говори като имигрант, но не се оставяй да те подведе. Много е корав, също като чичовците си, минали през съветския Гулаг. Те тази страна я имат за майтап.

Свих рамене.

Нестор гледаше право в мене

— Тези момчета са луди, Еди. Вярвай ми. Ще те срежат през кръста, ще ти смъкнат кожата, ще я одерат до главата, ще я завържат на възел отгоре и ще те оставят да се задушиш в нея.

Изчака информацията да потъне в мен.

— Не се шегувам. Така са постъпвали муджахидините с някои от руските войници, заловени в Афганистан. Тези неща се предават от човек на човек. Хората ги научават. — Той направи пауза, продължи да забърсва. — Генади идва, Еди, ще му кажа за теб, но внимавай какво вършиш.

После застана встрани от бара и каза:

— Тренираш ли? Изглеждаш страхотно.

Аз му се усмихнах, но не казах нищо. Явно озадачен, Нестор се премести при друг клиент.

Седях там около час и изпих четири кафета. Прегледах набързо два вестника, после отделих малко време да мина през разширяващата се база от данни, намираща се между двете ми уши, като избирах от там неща, които бях чел за руската мафия — Организацията, Брайтън Бийч, Малката Одеса на морето.

Опитвах се да не мисля прекалено много за това, което ми беше казал Нестор.

Някъде към обяд заведението се напълни с хора и аз започнах да мисля, че най-вероятно си губя времето, но тъкмо когато се надигнах, за да си тръгна, Нестор ми кимна иззад бара. Огледах се внимателно наоколо и видях през вратата да влиза мъж на около двайсет и пет години. Беше слаб и жилест, носеше кафяво кожено яке и тъмни очила. Седна в едно сепаре от другата страна на заведението. Аз останах на мястото си и гледах с крайчеца на окото как Нестор му сервира кафе и разговаря с него известно време.

Нестор се върна към бара, като по пътя си взе няколко чинии от масите. Сложи чиниите на рафта до мен и шепнешком каза:

— Аз гарантирах за тебе, окей, отивай сега и говори с него. — После насочи показалеца си към мене и каза — Не ме излагай, Еди.

Аз кимнах с глава и се завъртях на стола си. Запътих се към дъното на бара. Вмъкнах се в сепарето срещу Генади и кимнах за поздрав.

Той беше свалил слънчевите очила и ги беше оставил настрана. Имаше поразително сини очи, грижливо поддържана леко набола брада и беше обезпокоително слаб и изпит. Хероин? Още веднъж, какво знам аз? Чаках той да заговори.

Но той не започна пръв. След една нелепа пауза, направи едно едва доловимо движение с глава, което аз възприех като знак, че аз мога да започна. Прочистих гърлото си и казах:

— Трябва ми краткосрочен заем от седемдесет и пет хиляди долара.

Генади опипа меката част на лявото си ухо и след секунда поклати отрицателно глава, не.

Аз чаках — чаках го да каже още нещо, но явно това беше всичко.

— Защо не? — попитах аз.

Той се изсмя саркастично.

— Седемдесет и пет хиляди долара? — поклати отново глава и отпи от кафето си. Имаше много силен руски акцент.

— Да — казах аз — седемдесет и пет хиляди. Това такъв голям проблем ли е? Господи.

Ако се стигнеше до там, знаех, че на това момче няма да му трепне окото да забие нож в сърцето ми, и ако Нестор беше прав, това би било най-малкото, но за мен отношението му беше много дразнещо и не ми се играеше тази игра.

— Да — каза той, — голям проблем. — Аз тебе не виждал преди. А вече не те харесвам.

— Да ме харесваш? Какво общо има това, по дяволите, с всичко останало? Не те каня на любовна среща.

Той трепна, направи движение — може би дори се канеше да се пресегне към нещо, нож или пистолет, но размисли и просто се огледа наоколо през рамо, може би ядосан на Нестор.

Реших да го притисна.

— Мислех, че вие руснаците сте голяма работа, искам да кажа че сте корави, че се владеете.

Той се обърна, очите му, вторачени в мен, се разшириха, не вярвайки на това, което виждаха. После се окопити и по някаква неясна причина реши да отговори.

— Какво — аз не владея мене? Аз ти отказал.

Сега аз се изсмях саркастично.

Той направи пауза. После изръмжа:

— Върви на майната си. Какво знаете вие за нас изобщо?

— Съвсем малко всъщност. Знам за Марат Балагула и измамата с данъците върху газта, за сделката с Колумбийската мафия. И този… Майкъл… — Спрях и се направих, че се мъча да си спомня името… — Шмушкевич ли беше?