Алан Глинн - Екстремен ум

Мина известно време, Холанд беше изцяло фокусиран върху мен. На практика той ставаше все по-загрижен след всеки нов въпрос и започна да влага нотка на предпазливост в отговорите си.

— Слушай, започни с нещо малко, започни със стотина акции първия месец или поне докато се окопитиш…

— Хм.

— …и не се въодушевявай прекалено много, ако имаш успешен ден — един добър ден на борсата не означава че си Уорън Бъфет. Следващият търг, който вземеш, може просто да издуха цялата ти сметка…

— Хъм.

— …и когато влезеш в търг, гледай да си наясно как очакваш да се движи, ако започне да върви в обратна посока — излизай!

Импулсивно ми се искаше да кажа Да, да, да на всичко това, и Холанд забеляза това. Аз обаче все още не се отказвах да го слушам по простата причина, че колкото повече ме предупреждаваше за потенциалните опасности в еднодневните търгове, толкова повече се вълнувах от перспективата да си отида вкъщи и действително да се захвана с това.

Докато пъхах тефтерчето в джоба на якето си и започнах да го обличам, Холанд засили малко скоростта.

— Търговете могат да станат много интензивни, да знаеш. — Направи пауза, после изговори на един дъх, като скоропоговорка. — Никога не вземай пари назаем от членове на семейството или приятели, Еди — имам предвид, за да търгуваш на борсата или за да излезеш от някаква тръжна криза. — Погледнах го леко разтревожен. — И не започвай да лъжеш, за да прикриеш загубите си.

В гласа му имаше нотки на отчаяние. Останах с впечатлението, че говори не толкова на мен, колкото на себе си. Останах още с впечатлението, че не му се иска да тръгвам.

Аз обаче исках и това беше много лошо — но се поколебах. Стоях в средата на стаята и слушах, докато ми казваше как напуснал работата си като маркетинг директор, за да се захване с еднодневни търгове и как след шест месеца жена му го напуснала. Каза ми, че ставал нервен и раздразнителен, ако не може да търгува — например в неделните дни или посред нощ и как търгуването на практика обсебило целия му живот. Продължи, за да каже, че не е способен да събере пари в брой в сметката си, и как често пъти дори не си прави труда да отваря извлеченията от борсата.

— Защото не искаш да видиш размера на загубите ли? — попитах аз.

Той потвърди с кимане на глава.

Продължи, като навлезе още по-дълбоко в изповедния тон и започна да разказва за податливия си към пристрастяване характер и как, ако не към едно, се пристрастявал към друго нещо в живота…

Докато траеше всичко това, единственото, за което можех да мисля, беше колко поразителено този малък пасаж от електронна реклама наподобаваше кратко, но сложно джаз соло. Много скоро аз вече дори не чувах какво казва Холанд, не различавах ясно думите, защото вече не бях там, бях потънал в някакво внезапно мечтание, налудничава идея за възможности. Разбрах, че Холанд се беше препъвал в мрака, обирайки случайни шестнайсетинки от точката тук-там, съвсем очевидно извършвайки по-често грешни, отколкото правилни операции. Но това нямаше да се случи с мен. Аз ще знам кои акции да купувам, кога да ги купувам и защо.

Аз ще съм добър в това.

Когато най-после се измъкнах и се върнах на Десета улица, главата ми все още беше замаяна. Но когато отворих вратата на апартамента и пристъпих в хола, изведнъж се почувствах потиснат, с неестествени размери — сякаш всеки момент щях да усуча ръка около главата си и ще избутам лакътя си през прозореца, за да се побера в жилището. Започнах да се чувствам също някак огорчен, като че ли нетърпелив, че все още не съм натрупал пари от еднодневните търгове — огорчен и дълбоко в себе си отчаяно нуждаещ се от разни неща… от още един нов костюм, два нови костюма, обувки, няколко чифта обувки, както и нови ризи и вратовръзки, и може би още някои нови уреди, по-добра стереоуредба, дивиди плейър, лаптоп, истинска климатична инсталация, и просто повече стаи, по-просторни коридори, по-високи тавани. Глождеше ме чувството, че ако не се размърдам, ако не започна да се движа напред и нагоре, освен ако не сменя формата си, ако не се преобразя по някакъв магически начин, не метаморфозирам в нещо друго, вероятно, не знам, ще експлоадирам…

Сложих скерцото от Деветата симфония на Брукнер и замарширувах из апартамента като бронирана танкова дивизия, състояща се от един човек, мърморех си под носа и претеглях възможностите. Как щях да се придвижа напред? Как трябваше да започна? Скоро обаче осъзнах, че нямам чак толкова голям избор, защото парите в дрешника се бяха стопили до няколко хиляди долара, което беше почти колкото имах в банковата си сметка — и тъй като, нека приемем реалността, няколко хиляди долара плюс още няколко хиляди долара трябваше да служат за всякакви цели и да покрият всички належащи нужди, няколко хиляди долара, всичко което притежавах на този свят, освен една кредитна карта, си бяха само няколко хиляди долара.