Алан Глинн - Екстремен ум

Какво друго бих могъл да правя?

Скицирах възможни проекти. Една от идеите беше да изтегля Нова светлина върху периода от Кер & Декстер, да я доразвия и да я превърна в завършено проучване — да разширя текстовата част и да намаля броя на илюстрациите. Друга идея беше да напиша сценарий за филм за живота на Олдъс Хъксли, като се фокусирам върху живота му в Лос Анджелис. Замислях книга върху икономическата и социална история на някои продукти, цигарите може би, опиума, или шафрана, шоколада или коприната, нещо което да може по-късно да стане основа на пищно направени телевизионни серии. Мислех да започна да издавам списание, да открия преводаческа агенция, да създам филмова продуцентска компания или да изнамеря някаква нова интернет услуга… или — не знам — да изобретя и да патентовам някакво електронно устройство, което да стане незаменимо, да получа световно признание на марката в рамките на шест месеца или година и да утвърдя мястото си сред великите имена в пантеона на епонимите на двайсетия век — Кодак, Форд, Хувър, Байер… Спинола. Недостатъкът обаче на тези идеи беше, че те изглеждаха или прекалено неоригинални или прекалено донкихотовски. Всяка от тях би отнела много време и капитал и нямаше гаранция, че накрая — независимо колко съм умен — някоя от тях ще пробие или че продуктът ще е достатъчно привлекателен и продаваем. Затова следващото, което замислих, беше възможността да се върна отново в университета и да взема някаква следдипломна степен. При благоразумна употреба на MDT можех лесно да се сдобия с удостоверения за завършени курсове и да скъся пътя към една закъсняла кариера в… нещо, проблемът беше в какво? Право? Архитектура? Стоматология? Някакъв раздел от науката? Дори само изброяването на тези възможности беше достатъчно да ме върне с двайсет години назад и да започне да ми се вие свят. Наистина ли исках да си навлека цялата тази гадост отново — изпити, курсови работи, да се разправям с професори? От самата мисъл ми се повдигаше. Какво тогава — питах се аз — какво ми оставаше?

Е, какво мислите? Да правя пари.

Да правя пари… как?

С телефонни обаждания.

Хм?

На фондовата борса, глупчо.

ТОВА ИЗГЛЕЖДАШЕ ТОЛКОВА очевидно. Четях финансовите страници във вестника всеки ден, разговарях на тази тема със стария, даже развивах подробни истории пред непознати жени, казвах им, че съм инвестиционен аналитик, така че следващата стъпка трябваше да е истинско ангажиране, по някакъв практичен начин, като търгувам ден за ден през компютъра си вкъщи може би, с опции, фючърсни сделки, деривативи, всичко. Това ще е по-добро от всякаква друга работа, която бих намерил, и разбира се, когато си новак, да играеш на пазара е още по-привлекателно. Единственият проблем беше, че нямах истинска представа какво точно са опциите, фючърните сделки и деривативите — знанията ми, при всяко положение, не бяха достатъчни, за да започна да търгувам. Можех да блъфирам, докато лавирах в даден разговор, без съмнение, но това нямаше да ми е много от полза, като се стигне до залагане на истински пари.

Бяха ми необходими един-два часа с човек, който да ми обясни подробно как работят пазарите и след това да ми покаже механизмите в техниката на еднодневното търгуване. Помислих си за Кевин Дойл, мъжа, с когото закусвахме заедно преди две седмици в неделя, този, който работеше за Ван Лун & Съдружници, но доколкото си спомнях той беше доста нафукан човек и един от тези костюмирани служители на Уолстрийт, който най-вероятно ще се присмее на идеята за еднодневно търгуване от домашен компютър. Затова телефонирах на няколко журналисти от сферата на бизнеса, които познавах и им казах, че работя върху раздел на една нова книга на К&Д върху феномена „еднодневно търгуване“. Един от тях отвърна на обаждането ми и каза, че може да ми уреди интервю с негов приятел, който през последната година участвал в еднодневните търгове по интернет и ще му бъде особено приятно да говори за това. Уговорката беше аз да отида в апартамента на този човек, да разговаряме, аз да си водя бележки и да го гледам как действа.

Името на човека беше Боб Холанд и живееше на пресечката между Трийсет и трета Източна и Втора улица. Посрещна ме по боксерки, преведе ме по коридора във всекидневната и ме попита дали искам да се ободря с едно еспресо. В стаята властваше дълга махагонова маса, на която бяха монтирани три компютърни терминала и една еспресо машина Гагиа. Имаше велоергометър между другия край на масата и стената. Боб Холанд беше около четирийсет и пет годишен, слаб и жилав, с оредяваща посивяла коса. Той застана срещу един от терминалите и се вгледа в екрана.