Ричард Касл - Ледена жега

Започнаха, като бавно отгръщаха страниците със снимки на родителите й в началното и средното училище, преминавайки към сериозните и шегаджийските с бабите и дядовците им. Сред студентските снимки на баща й имаше няколко, на които играеше баскетбол за отбора на Вашингтонския университет и една, на която държеше в ръце дипломата си. Имаше най-различни снимки на майка й в Консерваторията в Нова Англия и дори една, на която професор Шимизу й подаваше букет, но не и такива, на които Синтия беше с друг човек, с изключение на една с Ленард Фрик. Нямаше и следа от Никол Бернарден.

Когато Ники затвори албума, Руук каза:

— Все едно сме в научнофантастичен семеен филм, където времево пространственият континуум се е разкъсал, унищожавайки и най-малката следа от най-добрата приятелка.

Тя се втренчи в него и безизразно каза:

— Точно така, съвсем същото е.

Коментарът му обаче я накара да се усмихне и той каза:

— Знаеш ли какво трябва да направим? Съвсем просто е. Да питаме баща ти.

— Не.

— От всички възможни хора той най-добре ще…

— Няма да стане, ясно? Така че престани.

Острият й тон не му остави избор и той каза само:

— Продължаваме ли?

Вторият албум проследяваше ухажването между Джеф и Синтия Хийт, млада двойка на обиколка из Европа, отново без Никол. Когато Руук предположи, че тя може би е присъствала поне на сватбата, Ники обясни, че не е имало сватба. Родителите й бяха израсли през седемдесетте години и си бяха пристанали, поддавайки се на бунтовнически постхипарски порив. На следващите снимки се виждаше малката Ники в Ню Йорк. Една от тях беше особено смешна — едва проходила, тя се държеше за решетките на оградата в Грамърси Парк и ядовито надничаше иззад тях право към апарата.

— Повечето от затворниците, които пращаш в кафеза, имат точно същото изражение.

Тя се засмя, но затвори албума.

— Това ли е всичко? — учуди се Руук. — Стига, де, тъкмо стигнахме до най-интересното.

— Приключихме. На останалите снимки съм аз, приличам на малоумна и нямам намерение да ги гледаме, било то за твое забавление или за мое унижение. В седми клас достатъчно ме подиграваха. Мога да те уверя, че няма нито една снимка на Никол.

— Хрумна ми друга смахната мисъл.

— На теб, Руук? Не мога да повярвам — каза тя и отново напълни чашите.

— Всъщност не е толкова странна. Откакто днес открихме как се е казвала, хрумвало ли ти е, че може да си кръстена на Никол? — Той наблюдава ефекта от казаното и каза: — А, значи не е толкова смахнато.

Тя се замисли и каза:

— Само че по паспорт не съм Никол.

— Е, и? Ники, Никол, производни са. Има логика, особено ако са били толкова близки… Макар че ако се съди по снимките — размаха ръка той, — Никол май се е превърнала във въображаема приятелка.

Ники отиде до бюрото във втората спалня, за да провери пощата си и да види дали не е получила съобщения за случая и когато се върна, Руук седеше насред хола с кръстосани крака.

— Какво си въобразяваш, че правиш?

— Доказвам, че съм непоправим, какво друго. Това ми е работата.

Той включи стария видеомагнетофон и на телевизионния екран изплува запис на Ники, седнала до майка си на пианото. Датата беше 16 юли 1986.

— Добре, Руук, достатъчно, изключи го.

— На колко години беше тогава?

— На пет. Видяхме достатъчно, стига.

Иззад камерата се обади дълбок мъжки глас.

— Какво ще ни изсвириш, Ники?

— Това баща ти ли е? — попита Руук, а тя повдигна рамене, сякаш не знаеше и продължи да гледа, без да помръдва от мястото си.

На двадесет и петгодишния запис малката Ники Хийт, наконтена с жълт пуловер, разклати крачета напред-назад под пейката и се усмихна, а после извика по посока на камерата:

— Ще изсвиря нещо от Волфганг Амадеус Моцарт. — Руук очакваше да чуе „Блести, блести, звездичке“, но вместо това момиченцето погледна към човека, който снимаше, и уверено заяви: — Искам да изпълня соната номер петнайсет.

Синтия й кимна да започне, Ники постави ръце върху клавишите, безмълвно преброи до три и засвири мелодия, която Руук позна веднага. Той се доближи до телевизора — беше, меко казано, впечатлен. Сонатата беше трудна, но не и невъзможна за такива мънички ръце и тя свиреше без грешка. Ритъмът звучеше малко механично, но в крайна сметка Ники беше само на пет!

На екрана малката продължи да свири, а майка й се наведе към нея й каза:

— Чудесно, Ники, но не бързай. Както е казал Моцарт, „Пространството между нотите също е музика“.