Александра Маринина - Последно разсъмване

Сега окончателно се изясни, че двете убийства по някакъв начин са свързани. Двете дела се сляха в едно.

Каква злобна насмешка на съдбата: някой е убил Леонид Курмишов само няколко дни преди рождения му ден. Ако беше жив, днес, на 29 ноември, той щеше да отпразнува петдесет и шестата си годишнина. Точно преди година той отпразнува петдесет и петата, отпразнува я пищно, шумно, събра всички свои именити клиенти, а също и колегите си бижутери.

А днес… Предложението дойде от Олег Цирков, което бе твърде неочаквано за Сотников. Олег се обади сутринта и каза, че би искал да види довечера в московския си апартамент Алексей Юриевич и Иля Ефимович, тъй като Леонид Константинович имал рожден ден. И не че Сотников беше забравил, не, просто се сети за самия факт: днес е 29 ноември, но нали Леонид го няма вече… Впрочем има ли значение? Да, първият помен за загиналия им приятел ще се падне не в деня на погребението, както става обикновено, а на рождения му ден. Какво пък, случва се.

Олег посрещна Сотников целият в черно: черни дънки, черен пуловер. Иля Горбатовски, както обикновено, беше пристигнал пръв и вече седеше до сервираната маса, също в траур: черен костюм с черна риза. Не им се говореше. Искаше им се да пийнат. И то здравата. Трапезата беше поменална: жито, блини, кисил. И водка. Точно каквото трябваше, мрачно си помисли Алексей Юриевич.

Първите две чашки изпиха мълчаливо. Когато сервитьорът (дори в този момент Олег не бе сметнал за нужно да мине без снобизъм!) наля по трета, Иля Ефимович тежко се надигна от стола. Говори бавно и дълго. Олег слушаше внимателно, а Сотников изобщо не слушаше: не му беше интересно какво щеше да каже Иля в този момент за Курмишов. Много по-важно беше какво мисли в действителност. А това не може да се чуе в един поменален тост. Нима му се е изчерпило търпението? Или Леонид се е държал някак особено неприятно с Карина и Иля се е застъпил за дъщеря си?

А може все пак да е бил Олег?

Олег, толкова целеустремен и енергичен, толкова запален по нови знания, никак не прилича на убиец… И той винаги бе харесвал на Сотников, още от времето, когато бе дошъл да поръча прощален подарък за жената, с която бе решил да се раздели. Да, да, именно той го направи, Олег Цирков. И моментално разбра идеята за разпадащата се гривна с противопоставянето на рубина и диаманта, прие я дори без да доизслуша обясненията на бижутера, с което предразположи Алексей Юриевич веднага и завинаги. Впоследствие се разбра, че Олег притежава едно вродено, а не култивирано от някого качество: усет за красивото и елегантното.

Той имаше две висши образования, нито едно от които не беше изкуствоведческо, той си беше бизнесмен до мозъка на костите, на първо място се интересуваше колко струва „това“ и защо именно толкова, а не повече или по-малко, беше израснал в семейство на виден партиен функционер, който още при първата възможност в началото на 90-те бе откраднал сполучливо и много, бе натрупал солиден капитал и го бе предал на сина си, а синът на свой ред бе разработил и умножил този капитал. С една дума, Олег Цирков олицетворяваше всичко онова, което толкова не обичаше и не приемаше потомственият бижутер Алексей Юриевич Сотников Четвърти. Но Олег беше един от малкото хора, които без каквито и да било обяснения разбираха защо Вокалът на Фаберже е шедьовър. И това бе достатъчно Цирков стабилно да завоюва благоразположението на Сотников. След известно време Олег Цирков бе удостоен с покана за „бижутерските сбирки“, където Сотников го запозна с Горбатовски и Курмишов. Играта хареса на Олег, беше му много интересно, той се включи активно и с мерак, с всички сили се опитваше да отгатне скрития смисъл, заложен в изделията, но тъй като не притежаваше нито хуманитарни, нито исторически познания в необходимия обем, нито веднъж не успя да познае. Постоянно губеше, но никога не се разстройваше от това, жадно слушаше обясненията, попиваше новата информация и се радваше като дете, че бе успял да научи още нещо, да разбере още някаква подробност… Не искаше да бъде, според собствения му израз, „тъп задник“, стремеше се да разбира дълбоко това, което радваше окото и стопляше душата му — бижутерийния антиквариат. Олег Цирков беше колекционер. Освен това беше човек, който по никакъв начин, до треперене в цялото тяло, до скърцане със зъби, дори вероятно до припадък не можеше да понесе чувството, че е бил измамен. Не понасяше осъзнаването, че са го „метнали като хлапе“. Беше готов по-скоро да се застреля, отколкото да живее с това чувство. Такова едно странно, изопачено самолюбие.