Александра Маринина - Последно разсъмване

Горбатовски недоволно се намръщи, после лицето му внезапно се проясни, очите му засвяткаха.

— Добра идея, Алексей. Подкрепям я.

Така, значи! Бързо се ориентира Иля. Тъкмо той прекрасно знае каноничния текст: където и да си, какъвто и път да си поел, в богатство и слава или в отчаяние и болест, аз винаги ще бъда до теб. Иля ще подари изделието, изработено от Сотников, на своята Карина с напълно ясното послание: аз, твоят баща, винаги ще бъда до теб, ти винаги ще намериш у мен защита, подкрепа и утеха.

И никакъв Леонид Курмишов…

Антон Сташис бавно крачеше към детската поликлиника. Трябва да опита… Елвира му каза за две лекарки, вярно, те работеха в различни смени, но днес можеше да се запознае поне с едната. Та това е нормално — баща да отиде при педиатър да си поговорят за здравето на детето, нали така? Нищо подозрително. Бащата е човек зает, бавачката води Степан в поликлиниката, затова именно тя разговаря с лекарите. А той иска да получи информация от първа ръка. Всичко е нормално. Може да се окаже, че тази жена не е много неприятна… Или направо приятна…

Не, това е някак грозно. Гадно. Неправилно. Но какво да се прави?

Остър звук на автомобилен клаксон прекъсна размислите му. Антон завъртя глава и видя как малко пред него до тротоара спира кола. Защо ли беше този клаксон? Човекът си върви по тротоара, никого не закача, нищо не нарушава…

— Сташис! — чу познат глас.

От колата изскочи Владислав Стасов, същият онзи собственик на частна детективска агенция, за чиято дъщеря Зарубин бе търсил стария учебник по криминология.

— Ах, вие, Владислав Николаевич — избухна в смях Антон, зарадван, че посещението му в поликлиниката се отлага поне с пет минути. — Човек може инфаркт да получи от такъв клаксон.

— Аз пък гледам — някакъв до болка познат човек — стисна го Стасов в мечешката си прегръдка, — върви си замечтано… Закъде си тръгнал? Да те закарам?

— Не, наблизо отивам — смотолеви Антон, — в детската поликлиника.

— Проблеми с децата? — разтревожи се Стасов. — Може би се нуждаеш от помощ?

— Не, не, просто така… — И за да избяга от хлъзгавата тема, Антон веднага заговори за друго: — Между другото, забравих да ви кажа: собственикът на учебника много сериозно помоли книгата да се пази добре, тя е рядкост в наше време.

— А, да — сети се нещо Стасов. — Ела тук, ще те запозная с Лиля. Това е дъщеря ми, на която й трябваше учебникът. Лиля! Слез за малко!

Вратата на колата се отвори, излезе високо едро момиче с късо кожено палто и дънки. Две широко отворени огромни сиви очи весело и дружелюбно погледнаха Антон, в тях светеха усмивка и готовност за взрив от смях. За някакъв миг на него му се стори, че е готов буквално да потъне в тези очи.

— Лиля — подаде му ръка момичето. — Аз пък знам, вие сте Антон, татко много ми е говорил за вас. Благодаря ви за учебника. И на вашия колега, който го е дал. Моля, предайте му моята огромна благодарност.

Той докосна ръката й.

И в този момент ясно разбра: няма да отиде в поликлиниката. И в училището няма да отиде.