Александра Маринина - Последно разсъмване

— Господи — простена тя и се хвана за главата, — защо, кажи ми защо сме се превърнали в страна на идиоти? Добре, станалото станало. Вървете, работете. А аз ще отида при ръководството. Щом на вашия следовател колата на Колосенцев не е нужна за разкриването на убийството му, на мен тя ми е нужна за следствието по делото за бижутера.

Сташис и Дзюба се изнизаха от кабинета на Риженко едва ли не на пръсти.

— Какво й става? — прошепна Роман, когато се отдалечиха на достатъчно разстояние от вратата. — Никога не бях я виждал такава.

Антон се усмихна.

— Нищо страшно, Рома. И нищо лично. Това няма отношение нито към теб, нито към мен.

— А към какво има?

— Не към какво, а към кого. Към Кирган, адвоката.

— Към Виталий Николаевич ли? — смая се Дзюба. — Защо, какво се е случило? Пак ли й е провалил дело на процес?

— Ами почти — разсмя се Сташис. — Снощи й е направил предложение. И Надежда Игоревна се е съгласила. Снощи. А тази сутрин му се е обадила и е казала, че снощи е прибързала и още не е сигурна… С една дума, скарали са се.

— Гледай ти-и-и — проточи Роман. — Ами ти откъде знаеш?

— Кирган ми каза, говорихме си днес. Така че нашата Надежда Игоревна просто е разстроена. Не си го слагай на сърце. И знаеш ли какво, Рома? Сега тръгвам да работя, а ти днес си почини. И без това не можем да направим нищо повече по бижутера. Край, изворът секна. Сега остава само да чакаме, докато Риженко изиска колата на Гена за експертиза и експертите си свършат работата. Не се показвай и в отдела си, нали знаеш: работата обича глупаците. Отпусни се до утре.

Антон приятелски тупна Дзюба по рамото, качи се в колата си и замина. А Роман замислено се потътри по тротоара, размишлявайки дали да се прибере вкъщи и да поспи, дали все пак да прояви честност и дисциплинираност и да се яви в отдела си, или…

След внимателно обмисляне третият вариант му се стори най-привлекателен. И Роман Дзюба се запъти към заложната къща, където работеше онова толкова необикновено, толкова добро и толкова искрено момиче с рядкото име Евдокия.

— Рома — уморено каза Надежда Игоревна Риженко, — аз много те харесвам. Много те ценя като човек, предан на работата и влюбен в професията си. И ти го знаеш. Но дори моята обич към теб не е безгранична. Твоите приятели, оперативните работници, нали са ти казали, че са направили оглед на колата на Колосенцев?

— Да, нали ви казах — недоумяващо отговори Дзюба.

— Казаха ли ти, че на предната пътническа седалка е имало парче полиетилен?

— Не си спомням… Май ми казаха… Ами…

— Защо тогава, по дяволите, ти, Рома, не ми го каза?! — отново като преди няколко дена кресна тя. — Забравил ли си? Не си обърнал внимание? И после не си си спомнил? Или какво?!

Сви юмруци, завъртя глава, после смутено погледна оперативните работници.

— Прощавайте, момчета, аз нещо съвсем… — каза тя вече по-спокойно и повтори: — Прощавайте. Изпуснах си нервите. Рома, ти си допуснал чудовищна грешка. Разбираш ли това?

— Не — съвсем се стъписа Дзюба. — Ама какво се е случило?

— Показах ви заключението на експертите и за дрехите на Курмишов, и за гаража, и за касетката, намерена до гаража. Не съм го сънувала това, нали? Показах ли ви го?

— Показахте ни го, Надежда Игоревна — смотолеви Сташис.

— Ние с вас ей тука, в този кабинет, обсъждахме ли резултатите от експертизата?

— Обсъждахме ги — отново потвърди Антон.

Вече беше разбрал накъде вървят нещата и искрено съчувстваше на Рома. Горкото момче, изпати си! Наистина беше негова издънка.

— Говорихме ли, че Курмишов три дни, докато се е намирал в гаража, не е можел да ходи в тоалетна и панталоните му са били подгизнали от изпражнения и урина? Говорихме ли, или не?

Обикновено розови, страните на Дзюба пламнаха в мораво.

— Искате да кажете, че… — замънка той. — Не може Гена да е… Не е вярно!

— Разбира се, че не е вярно — въздъхна Риженко. — Гена наистина не е можел. Защото към този момент той вече е бил в безсъзнание или мъртъв. В багажника на колата му са открити микрочастици от дрехите му, същите, с които той е бил в момента на смъртта. И дори следи от кал от обущата му. Същата по състав кал е имало и по подметките им. Престъпникът е натикал Гена в багажника, а живия Курмишов е сложил на предната седалка, явно е искал да си говорят по пътя. Но тъй като нещастният бижутер е излъчвал силна неприятна миризма от абсолютно очевиден произход, грижовният престъпник е постлал на седалката полиетилен. Тапицерията в купето на Гена е от плат, щяла е бързо да подгизне от същото, от което са били подгизнали панталоните на Курмишов, и миризмата е можела да привлече вниманието на хората, които по-късно са щели да оглеждат колата на Колосенцев. Много е предвидлив тоя ваш Фролов. Но и той е човек и нищо човешко не му е чуждо. Включително и качества като къса памет и разсеяност, както и състояние на шок след двете извършени поред убийства. Извършил е всичко правилно. Само е забравил да прибере от колата парчето полиетилен, което е пипал с ръце без ръкавици. Разбира се, сега всичко се изясни. Но ако ти, Ромка, се беше сетил навреме за този полиетилен…