Александра Маринина - Последно разсъмване

Но Олег не отстъпваше от своите подозрения.

— Не — повтаряше той, — не ви вярвам, вие го защитавате, защото ви е приятел, а може и с вас да е поделил печалбата?

Това вече беше прекалено. Гласът на Сотников стана леден:

— Щом подозираш Леонид — бавно изрече той, — значи подозираш и мен, нямаш ми доверие и в такъв случай аз ще смятам нашите отношения за приключени. Не желая да те виждам повече. Тръгвам си и вече никога няма да се срещнем.

Олег се уплаши, той ценеше високо общуването със Сотников и неговите приятели, ценеше техните знания и уроците, които му преподаваха. Отстъпи и заяви, че повече не обвинява никого в нищо. Във всеки случай от тази ситуация Цирков остана с убеждението, че Сотников, разбира се, няма нищо общо, а Курмишов по един или друг начин е участвал в измамата. Опита да си изясни отношенията с Курмишов, но Леонид нищо не призна и отричаше всичко, а доказателства нямаше.

Олег затаи в себе си обидата и подозрителността си. Не продължи да търси обяснения и изобщо, да си спомня тази история, външно се държеше прилично, защото ценеше компанията на бижутерите. Цирков разбираше, че ако се заяжда с Леонид, просто ще го изключат от тази компания и бижутерските сбирки отново, както и дълги години преди това, ще се провеждат където и да било, само не и в апартамента на медийния магнат.

Но за Алексей Юриевич не останаха скрити погледите, ядни и изразителни, които Олег току хвърляше на Леонид. Не беше забравил. Не беше простил. Не беше повярвал.

И все пак кой, Иля или Олег? Кой от двамата е произнесъл присъдата над Курмишов?

Този път ръководството прояви изненадваща оперативност и още на следващия ден делата за убийствата на Евгения Панкрашина и Леонид Курмишов бяха обединени за производство при следователката Риженко. Първият въпрос, който Надежда Игоревна постави пред оперативните работници, беше дали двамата потърпевши са се познавали. Антон и Дзюба се бяха погрижили за това още предната вечер и към обяд в петък, 30 ноември, разочаровано докладваха: няма никакви сведения Панкрашина и Курмишов да са се познавали или изобщо да са били свързани по някакъв начин. С проверката на телефонните контакти се занимаваха оперативните работници от района, където беше намерен трупът на Курмишов, а Дзюба и Сташис разпитаха хората.

И нищо. Пълна нула. Но ако Панкрашина по никакъв начин не е била свързана с бижутера Курмишов, огърлицата от неговия сейф при никакви условия не е можела да попадне у нея. А и да е попаднала, не е можело да бъде върната: цялото време от края на приема късно вечерта на 20 ноември до момента на убийството сутринта на 21 ноември беше възстановено минута по минута и в това разписание просто нямаше място за среща с бижутера.

И тогава Роман изтърси поредната си фантазия:

— Значи Панкрашина изобщо не е носила тази огърлица.

— Не я е носила ли? — учуди се Антон. — А какво е носила? Ами че описанието съвпада, Дорожкини също със сигурност разпознаха бижуто по снимката.

— Не е било това колие — упорито повтори Роман. — Просто същото наглед! Спомняш ли си, вчера Борис Соломонович ни разказа, че се крадат восъчни модели на оригиналите, крадат се и ескизи от признати бижутери, и идеи. Може някой да е откраднал восъчния модел от Курмишов и да е направил буквално същото украшение?

Антон озадачено поклати глава. Какво ли не се върти в главата на това момче!

— И кой може да го е откраднал? — скептично попита той.

— Кой ли не! — Яркосините очи на Дзюба пламтяха от въодушевление. — Нали Курмишов е правел само ескизи, спомняш ли си, Надир вчера ни каза, че след инсулта той не е можел да работи с ръцете си, не е можел да извършва фините работи, затова е направил само ескиза, а всичко останало се е изработвало във фирмата. А в неговата фирма работят двайсет души! И всеки от тях е имал достъп до изделието, и всеки е можел да открадне идеята, да направи копие от ескиза, да изработи втори восъчен модел… изобщо, всичко е можел. А може и Курмишов да е направил две огърлици. Едната си стои в сейфа, а другата по някакъв начин е попаднала у Панкрашина и е била открадната при убийството. Нали и това може да е станало? Защо не?

— Добре — въздъхна Антон, — да вървим във фирмата.

Във фирма „Софико“ ги посрещнаха нелюбезно.

— Ама на какво прилича това! — възмущаваше се ниско, подвижно човече с набръчкано лице, което се представи като Глинкин, старши технолог. — Ваши колеги вече идваха завчера, душата ми извадиха, похабиха ми сума ти време и за какво? Та нали е ясно, че никой от нас не е убил Леонид Константинович.