Александра Маринина - Последно разсъмване

— А какво друго имаше в сейфа? — продължи да разпитва Дзюба.

Все му се струваше, че Надир пропуска някаква подробност, която му се струва незначителна, но именно тази подробност би свързала стабилно убийствата на Евгения Панкрашина и на бижутера Леонид Курмишов.

— И печати, три броя, абсолютно еднакви.

— А защо три? — не разбра Антон.

— И ние не разбрахме отначало — позасмя се в отговор Надир, — попитахме във фирмата на Курмишов и ни обясниха, че печатът се издава за една година от Пробирния надзор. Можеш да си поръчаш колкото искаш печати, зависи от обема на производството ти, защото печатите се протриват и трябва да ти стигнат за една година. Когато свърши годината, ако са ти останали печати, занасяш ги в Пробирния надзор, там натрошават и унищожават и протритите, и неизползваните печати и ти дават документ за това. Или ти сам си ги унищожаваш и занасяш този материал. Ако след тази процедура се появят изделия с тези печати, те ще се смятат за неотчетени за тази година. А ако годината още не е завършила, а печатите вече са излезли от строя, си поръчваш още, колкото там ти трябват. В срок от седмица до десет дни получаваш нови.

— Мале, мале, колко било сложно — възкликна Дзюба.

— Че на кого му е лесно — философски забеляза Надир.

По молба на Антон той разпечата снимката на огърлицата. Сега трябваше да покаже тази снимка на Игор Панкрашин и на двете Дорожкини. Всъщност най-важен щеше да бъде именно отговорът на Дорожкини, тъй като те не само бяха разглеждали колието, но го бяха и мерили, докато Игор Николаевич само хвърлил кратък незаинтересован поглед на украшението в деня, когато Евгения Василиевна го донесла вкъщи, а на другия ден просто зърнал, че жена му си е сложила колието и всичко е наред. Нищо повече. Вярно, не би било зле да намерят и Ала Анишченко, но това не е толкова задължително.

Във въздуха се рееха първите снежинки, още неуверени, сякаш се страхуваха, че всеки момент може да се върне лятото. Но дори тази неувереност се оказа достатъчна, за да намали видимостта по пътищата и моментално да причини задръствания.

— В какъв град живеем само — горестно въздъхна Дзюба, — по-рано, от учебниците си спомням, в цяла Москва са се извършвали по три-четири убийства на седмица, а сега? В неделя убиха и Гена, и този бижутер, а ако погледнем сводката, ще излезе, че не само тях двамата, но и още петима, че и седмина, все в този ден. Антоне, а ти помниш ли времената, когато е имало по три-четири убийства на седмица? Интересно, как ли се е работело тогава?

— Не, какво говориш — засмя се Антон, — тогава, в онези сладки времена, още съм ходел прав под масата, а когато започнах работа, вече всичко беше като сега.

— Освен това съм чувал, че по-рано заради всяко убийство са вдигали всички на крак и са вземали случая под особен контрол, а сега никой не се притеснява, убийствата не се разкриват с години и никой не си мръдва пръста… убили човека, какво толкова.

Антон понечи да започне дискусия, сиреч нещата не са толкова зле, някои убийства все пак се разкриват… Но в този момент ги засече някакъв шантав хлапак с ленд роувър и се наложи той да насочи целия си интелектуален потенциал към избягването на катастрофа, а после да охлаби напрежението с помощта на добре известния руски словесен метод.

Завариха Игор Панкрашин в неговия офис. Бизнесменът силно пребледня, когато видя снимката.

— Заловихте ли убиеца? У него ли намерихте колието?

— За съжаление, не — отговори Антон. — И изобщо, засега не сме сигурни, че това е същото колие. Разгледайте го внимателно.

Панкрашин се взира дълго, бърчи чело, явно се опитваше да си спомни, после кимна:

— Струва ми се, че е то. Във всеки случай много прилича на онова.

Но „струва ми се, че много прилича“ изобщо не можеше да задоволи оперативните работници.

Татяна и Светлана Дорожкини дадоха съвсем категоричен отговор:

— То е! Със сигурност! Значи сте го намерили? — радостно попита Светлана. — Значи не са го откраднали, когато леля Женя… ами… когато са я убили?

Тук отново се наложи да се измъкнат с някакви мъгляви думи, че не е известно същото ли е колието, или не е, може просто да прилича на онова, но нали намерихме снимката и се опитваме да уточним външния вид на издирваното изделие.

Кой знае защо, техните обяснения силно разстроиха Светлана… Сигурно тя наистина бе обичала приятелката на майка си и искрено искаше правосъдието да възтържествува.

От всичко дотук излизаше, че намереното в сейфа на убития бижутер колие е било същото, което Евгения Панкрашина е взела под наем и което е смятала да върне. Значи го е върнала. Но не и в бутика за даване на вещи под наем, а на бижутера. И е абсолютно неясно защо е излъгала. Криела е връзката си с бижутера? От съпруга и приятелките си? И тези отлъчвания по време на гостуване у приятелки са били свързани не само с поддържането на контакт с Вероника Нитецкая, майката на Нина Панкрашина, но и със срещи с бижутера Курмишов? Много е вероятно. Тази линия трябва да се разработи.