Александра Маринина - Последно разсъмване

Ако се съди по бронираната врата и множеството брави и резета, бившият бижутер беше запазил старите си навици. А напълно вероятно и старите си ценности. Преди да отключи бравите, дълго разпитва кой е дошъл, поиска от Антон доказателства, че е именно той, Сташис, и пусна оперативните работници да влязат едва след като получи отговора на въпроса си:

— Ако си Сташис, кажи какво пихме с теб, когато дойде при мен да питаш за Розенцвайг?

— Вие, Борис Соломонович, отначало пийнахте коняче, а после казахте, че искате да опитате уиски с кола. У вас не се намери кола, затова трябваше да отскоча да купя. А аз пих водка — рапортува Антон.

— Ама той нима помни какво с кого е пил преди много години? — попита шепнешком Дзюба. — Бива си го тоя дядка!

— И колко бутилки донесе тогава? — продължи разпита старецът.

— Четири, Борис Соломонович. Три оставих на вас и едната взех за себе си. Прав ли съм?

Тогава най-сетне се чуха плъзгането на резетата и меките прещраквания на отключваните брави. На прага застана огромен на ръст старец, подпрян на патерици. На сбръчканото му лице с едър нос святкаха присмехулни очи под надвиснали рунтави вежди.

— Аз пък знам защо сте дошли! — уверено заяви той още преди детективите да са се съблекли и влезли в хола.

— Не се съмнявам, Борис Соломонович — усмихна се Антон. — Затова не задавам никакви въпроси, готов съм веднага да ви чуя.

И като улови недоумяващия поглед на Дзюба, незабелязано го ръгна с лакът в хълбока: сиреч, не се учудвай на нищо, нищо не питай, мълчи и слушай.

— Не сядайте, младежи, разговорът ни няма да е дълъг, защото не знам нищо за Леонид.

— За Леонид ли? — попита смаяният Антон. — За какъв Леонид?

— За Леонид Курмишов. Заради него сте дошли при мен, нали? Заради него е, заради него… — Борис Соломонович укорително поклати глава и с усилие се настани на дивана, подпря патериците до себе си. — А сега ми се правите на ни лук яли, ни лук мирисали.

— Борис Соломонович, скъпи, кълна се в каквото пожелаете: за пръв път чувам това име! — възкликна Антон. — Какво е станало с тоя Курмишов?

— Ами нищо не е станало! — палаво изкрещя бившият бижутер. — Защото са го убили. Алексей Сотников е ходил да го идентифицира в моргата. И го е идентифицирал! И това ми било детективи! Пфу! Само името ви такова. Убили са Леонид Курмишов, а вие хабер си нямате. Какво има за чудене, че не разкривате престъпленията. Мнооого хляб има да ядете още!

Антон стоеше мълчаливо, подпрял гръб на стената, и чакаше. До него в буквално същата поза стоеше Роман Дзюба. Паузата явно се проточи. Пръв не издържа домакинът:

— Ама вие какво, наистина ли не сте дошли заради Леонид? Заради какво тогава? Ами за него разбра ли се нещо? Вече всичко е разкрито, всички са заловени и вие нямате други въпроси, така ли?

— Ние, Борис Соломонович, сме дошли заради едно колие. Доста едро изделие, наричат го огърлица — сапфири, топази, диаманти, рубини. И един много едър рубин. Като дизайн изглежда, сякаш иззад планини изгрява слънце и огрява море. Да сте чували за нещо такова?

Рунтавите вежди на бижутера се заиздигаха към челото.

— Ново двайсет — проточи той, — както казват в моя любим филм „Ликвидация“. Това, което ми описахте, бижутерийно изделие ли е, или бродерия със ситни перли?

— Огърлица, Борис Соломонович, истинско бижу. С него една дама миналата седмица е присъствала на прием. А на другия ден то е изчезнало.

— Деветнайсети век?

— Това е, което знаем — разпери ръце Антон. — Може и деветнайсети да е, дори може да е осемнайсети, а може и сега да е изработено.

— Знаете ли размера?

— Ами… — Антон показа с пръсти дължината и ширината на изделието, които знаеше приблизително от показанията на Татяна и Светлана Дорожкини и Ала Анишченко.

— Огърлица нагръдник — констатира бижутерът. — Сега не се правят такива, не е модерно. Значи е антиквариат. А защо не попитате самата дама? Аха, разбрах: няма кого да попитате. И какво искате от мен?

— Ами нали разбирате — неопределено каза Антон, скрил усмивката си. — Кой от колекционерите би могъл да се заинтересува от такова нещо?

Борис Соломонович вдигна очи към тавана и устните му замърдаха. Лицето му стана отнесено, сякаш старият бижутер не виждаше и не чуваше нищо наоколо.

Дзюба се наведе досами ухото на Антон:

— Той какво така… — попита едва чуто.

— Пресмята.

— Какво пресмята?

— Приблизителния брой на камъните и приблизителната стойност на изделието.