Александра Маринина - Последно разсъмване

Излезе в списъка на сървърите и започна да търси „0“ в съответната колонка. Часът беше натоварен, вечерен, на всички сървъри се водеха боеве. Наложи се да отиде на друг сайт, после на трети, където най-сетне се намери терен, на който в момента не играеше никой. Вярно, този терен изглеждаше доста различно от онзи, на който той бе претърпял позорно фиаско: на него нямаше здания, улици, стаи, стълбища, дървета и тем подобни. Само някакви кубове и купчини пясък. Но и това става, реши Роман, има ли значение къде ще се уча.

И започна търпеливо, първо бавно и предвидливо, после все по-бързо и по-бързо да тича, да скача, да кляка, да пада, да пълзи, да стреля с различни видове оръжие, да хвърля гранати… Кой знае защо, си спомни колко се ядосваше майка му, когато той след пет години в музикалната школа я заряза: червенокосото момче за нищо на света не искаше да се занимава със свирене на пиано, а педагозите казваха, че имал феноменални технически способности: прекрасна координация на пръстите и мигновено формиране на автоматизма на движенията. Роман беше абсолютно, пределно немузикален, не разбираше музиката и не я чувстваше, но беше невероятен при изпълнението на сложни произведения: никой от учениците не можеше толкова бързо да запомни нотите и да играе толкова чисто и с такова високо темпо.

Ето че сега му влезе в работа…

Към два и половина през нощта Дзюба се почувства готов за нов опит. Върна се на сървъра „на Гена“, където в момента се биеха вече съвсем други играчи. Влезе в играта и дори успя да се задържи няколко минути, без да предизвика нито една насмешка. После те, естествено, отново се посипаха, този път още по-язвителни: явно хората, които играеха в такава късна доба, бяха с принципно други характери, каза си той.

И не сгреши. Колосенцев бе играл предимно нощем, затова сега, в този късен час, сред играчите имаше много повече хора, които добре бяха познавали Генадий от играта и не бяха останали равнодушни към смъртта му. Роман клюма пред компютъра докъм пет часа сутринта, когато играчите се разотидоха, слуша техните разговори ту като наблюдател, доколкото беше възможно, ту в играта, докато слушаше неприятни реплики по свой адрес.

Но така и не чу нищо важно. Всички смятаха, че гибелта на Гена е била свързана с работата му в полицията. Не се чу никакво споменаване за конфликт във връзка с играта.

Добре де, това е едва първи опит, утешаваше се Дзюба. Сега ще поспи два-три часа, а вечерта пак ще сложи слушалките и ще започне шпионажа си. Нима е казано, че трябва да му провърви още от първия път? Но от друга страна: който умее да чака, получава всичко.

— Ще се прибереш ли у вас? — попита Иля Ефимович. — Или ще дойдеш вкъщи?

Карина го закара до дома им. Бащата и дъщерята Горбатовски се прибираха от следователя, който ги разпита поред: първо Карина, която Сотников още сутринта бе назовал като жената, дълги години имала връзка с убития Леонид Курмишов, после баща й. Иля Ефимович се чувстваше смазан и не му се искаше да се прибира сам: жена му, естествено, ще започне да разпитва какво се е случило, за какво го е викал следователят и тогава ще трябва да й каже за Леонид… Ако Карина влезе да поседи с майка си, тогава цялата тежест на нейното разпитване ще падне върху дъщеря му, а Иля Ефимович ще може да си премълчи. Да, божичко, той няма сили да говори! Пък и има за какво да помисли.

— Разбира се, ще вляза за малко.

Карина угаси двигателя и слезе от колата след баща си.

Съблече се в антрето и веднага отиде при майка си, а Иля Ефимович се оттегли в спалнята, полегна, както си беше облечен, върху кувертюрата и затвори очи.

Бяха разпитвали Сотников пръв, още сутринта. Какво ли е казал? И какво не е казал? Как се е държал? Интересно, този следовател Разумов нищо ли не е заподозрял? Зорко око има, така се стори на Горбатовски, уж седи като глупак, но очите му — зли, студени, няма вяра на нищо, което му говориш. Вероятно прочутата харизма на Сотников не му е подействала. Но то се знае, Алексей не е разказал най-важното. И той, Горбатовски, го премълча. Засега.

Защо неговата любима дъщеря, неговата Карина вечно се влюбва в неподходящи мъже? Над нея сякаш виси някаква зла прокоба. Когато беше на 15 години, се влюби до смърт в Алексей Сотников, той й изглеждаше като някакъв бог с огромните си знания, прекрасните си изискани обноски, приятния си глас, внимателните си очи зад стъклата на очилата във фина рамка. Да, Алексей е красив мъж, дума да няма, но характерът му! Ако характерът му беше друг, Карина сигурно и досега щеше тайно да въздиша по него. Слава богу, момичето порасна и що-годе започна да разбира от хора, така че в някакъв момент увлечението й се стопи почти мигновено. Защото Алексей Сотников не е никакво божество, той е сноб и естет, който дълбоко в душата си смята всички, които знаят по-малко и са по-зле образовани, за хора от низша каста. И точно такова е отношението му към хора, които пренебрегват творческото начало. За Алексей Четвърти творчеството е религия, източник на красотата, начало на началата и онези, които не разбират това, за него просто не съществуват. А нали далеч не всички се раждат творци! Има гениални творци, но има и гениални изпълнители, без които са невъзможни нито животът изобщо, нито прогресът в частност. Дори от хората, които имат природен талант за творчество, далеч не всеки става творец. И ето — кой знае защо, именно тази страна на неговия характер отблъсна Карина. Кумирът някак отведнъж избледня, но разбира се, уважението й към художествения вкус и майсторството на Алексей остана.