Александра Маринина - Последно разсъмване

Старши технологът беше доволен от себе си: хем изнесе лекция на тези малоумници, проведе нещо като безплатно образователно мероприятие, хем — най-важното! — не избухна. Запази достойнството си.

Сташис и Дзюба употребиха целия ден за отработване на списъка на поканените за юбилея на Николай Букарин. От осем сутринта двамата като навити пружини проверяваха информационните бази, звъняха по телефони, правеха справки, търкаха с пръсти сълзящите си очи и привечер бяха принудени да признаят, че все още не са открили в този списък нито едно подозрително лице.

— Край, Рома, капнах — заяви Антон и постави чавка до последното име в своята половина от списъка. — Тепърва трябва да занеса учебника на Стасов. Кузмич ме помоли, той имал някаква друга работа.

Дзюба нямаше нищо против да приключат с работата за днес. И без това беше късно да започват нещо ново, пък и мозъкът вече тотално се размекна и даваше заето. Сбогува се със Сташис и хукна да купува дискове с игрови програми, за да започне да осъществява замисленото. Щом никой не му вярва, щом никой не иска да го чуе, Роман Дзюба сам ще свърши всичко, което смята за нужно, и ще провери своите догадки. Ако те се окажат неправилни, поне никой няма да научи това. Ако пък излезе, че все пак е бил прав…

Добре, няма да се радвам преждевременно, повтаряше си Роман, докато прехвърляше игровите програми в своя компютър. Ще му трябват и слушалки… По дяволите, къде ли са? Сигурно майка му пак ги е взела, вечно гледа някакви филми или си общува с приятелки по скайпа…

Така и излезе — слушалките бяха в стаята на родителите му, до компютъра. „Утре ще си купя нови — реши Роман, — защото с мама ще се изпокараме. Че и ако татко се включи… И той обича вечер след работа да прочете новините и да погледа разни „сензационни“ клипчета.“

Роман никога не бе играл тези игри, затова усвояването вървеше бавно. Започна с настройките, като пробваше доколко му е удобно да ползва един или друг клавиш или мишката за изпълнение на определени движения. „Скочи“, „легни“, „клекни“, „стреляй“, „хвърли граната“, „тичай“… Ако някой клавиш се окажеше неудобен, можеше да препрограмира с друг клавиш. След като криво-ляво се справи с първата част от задачата, Роман се регистрира под ник „Монах“ и влезе в сървъра, чийто администратор е бил Колосенцев. Като начало стана „наблюдател“ — следеше играта и с ужас разбираше, че тези неща изобщо не ги умее и сигурно никога няма да се научи. Темпото на играта беше толкова високо, че Дзюба дори не успяваше да следи развитието на събитията. Но всъщност той и не възнамеряваше да играе. Искаше му се да послуша разговорите между играчите, които се надяваше да обсъждат смъртта на Генадий.

— Момчета, кой е тоя Монах? — чу се глас в слушалките. — Какво така се е притаил като наблюдател?

— Знам ли го — отвърна друг глас. — Май никога преди не е играл при нас.

Роман се притесни.

— Играя много лошо — призна. — Искам да погледам как се бият майсторите.

— Гледай тогава — насмешливо проговори още един глас, — само че не заемай мястото прекалено дълго — или влизай в играта, или чупката.

Кой знае защо, тази мисъл не бе хрумвала на Дзюба. Беше си представял, че може да се скатава като „наблюдател“ колкото време си иска. Оказа се, че не било така. Наблюдателят се смята за играч, включват го в статистиката и ако на дадена карта например са предвидени 20 играчи, тоест по 10 души във всеки отбор, двайсет и първи вече не може да влезе в играта, дори ако някой от двайсеторката кротува като наблюдател. Така че само след петнайсет минути Роман трябваше да вземе решение: да влезе в играта или да се махне от сървъра. Реши да рискува.

През целия си живот Роман Дзюба не бе чувал толкова насмешки и обиди по свой адрес, колкото се стовариха върху него още в първите минути игра. Той се стараеше с всички сили, но катастрофално не успяваше нито да подскочи, нито да легне, нито да стреля. Нещо повече, оказа се, че оръжието дава откат и ако искаш да улучиш целта, трябва да се съобразиш с него и преди изстрела да приклекнеш… С една дума, играта предполагаше познаване на много тънкости.

Той отново се върна в позицията на наблюдател, чувствайки как устата му е пресъхнала: ефект от изхвърлянето на адреналина.

— Слушай, Монах, вземи си намери празен сървър и се учи на него, тук играят сериозни хора — посъветва го един играч.

Роман реши да последва съвета, но въпреки това още известно време постоя като наблюдател, докато не бе изхвърлен автоматично. Разбира се, тук обсъждаха смъртта на Колосенцев, но докато Роман можа да послуша, в репликите не се чу нищо интересно.