Александра Маринина - Последно разсъмване

И ето че сега му се стовариха и хората от полицията. Направо да се обесиш!

Глинкин хвърли бегъл поглед на снимката, която му показаха оперативните работници: работен пакет за оформяне.

— И какво? — без да се старае да бъде много вежлив, попита старши технологът.

— Това почеркът на вашия шеф ли е?

— Не, почеркът е мой, аз съм го писал.

— Защо е бил в джоба на Курмишов?

Защо, та защо… Защото! Наложи се да обяснява на тези хлапаци, че в четвъртък между него, старши технолога Глинкин, и размервача се очерта леко несъгласие, размервачът предлагаше свой вариант за изрязване на камъка, с който технологът не беше съгласен. Те помолиха Курмишов да каже своето мнение. Леонид Константинович каза, че ще помисли. Внимателно огледа камъка, помоли да му запишат на отделен лист двата варианта за изрязване, но те нямаха под ръка обикновен лист, затова просто взеха чист работен пакет от купчинката, предварително подготвени в кутията на общата маса, и записаха всичко на него.

— А какъв беше смисълът на несъгласието?

Какво значение има за тях какъв е бил смисълът?! Сякаш разбират нещо от диаманти! Но нали са полиция, трябвала отговори, няма как да се отърве от тях.

— Вижте сега, в камъка има дефект. Може да бъде изрязан по линията на дефекта, симетрично, и тогава ще се получат две малки диамантчета, по 0,17 карата, достатъчно чисти, полезният резултат ще бъде около 70%. Ще бъдат по-евтини, но за сметка на това лесно ще се продадат. А размервачът предложи камъкът да се разреже несиметрично, единият да се направи съвсем малък, 0,15 карата, чист, а вторият — по-голям, 0,20 карата, но чистотата му вече нямаше да бъде същата, защото в него щеше да попадне дефектът, от който бихме се избавили при моя вариант на изрязване, но за сметка на това размерът му щеше да бъде по-голям, а това много силно влияе на цената. И когато на този голям камък се придаде фантазийно оформление, той ще стане по-скъп, но ще се продаде трудно. Ето за това не се разбрахме двамата. Аз съм човек от старата школа и винаги съм предпочитал чистите камъни, а нашият размервач е от младото поколение, за него парите са по-важни, той бързо пресметна наум и реши, че ако единият камък е малък и чист, а вторият — с дефект, но голям, стойността като сума ще се получи по-голяма, отколкото на два чисти.

Оперативните работници започнаха да разпитват Глинкин за Курмишов и старши технологът им разказа, че собственикът на „Софико“ поради здравни проблеми вече не може да работи лично, само ръководи и организира, но понякога измисля изделие, поръчва ескиз и по този ескиз му изработват изделието. Ето например последното, което беше изработено за него: много красива огърлица от сапфири, диаманти, светлосини топази, раухтопази, рубини и един централен камък — трийсеткаратов рубин.

— Много красиво изделие, много — каза Глинкин и за по-убедително разтърси здраво стиснатите си юмруци. — С право беше наречена „огърлица“, невероятно сложна, бавна работа. Леонид Константинович го измисли лично и направи ескизите, а всичко останало бе изработено тук.

— Да знаете случайно за кого я е изработил Курмишов? Чия беше поръчката?

— Не ни е казвал — поклати глава Глинкин. — А вие може би мислите, че заради огърлицата са го… такова…

— А, не — позасмя се единият оперативен работник, по-възрастният, — едва ли е заради нея. Ние извършихме обиск в жилището на Курмишов, отворихме сейфа и бижуто си беше там, точно каквото го описахте. Само че е някак прекалено голямо и бляскаво. Нима сега се носят такива?

— Ами нали ви обяснявам: моделът е такъв, затова го наричаме така — огърлица! Изделието трябва да покрива гърдите до линията на деколтето — започна да се ядосва Глинкин.

Аман от хора, дето се бъркат в бижутерийното дело, без да разбират и капчица от него!

— Шефът ви имаше ли врагове? Или може би конкуренти?

Господи, не можаха ли да пратят някой по-умен, някой полицай, дето поне разбира въпросите, които задава! Нервите на Глинкин вибрираха на онзи ръб, отвъд който в опасна близост се намираше пристъпът на истерия. С огромни усилия той успя да се овладее и да не кресне. Човек не бива да се кара с полицията, с полицията трябва да си приятел, така поне го бяха учили дядо му и баща му, които също цял живот се бяха занимавали с оформяне на скъпоценни камъни и бижутерия. Трябва да се усмихваш и да се държиш приятно.

— Не, какво говорите, какви врагове може да имат бижутерите? Отдавна, при съветската власт, професията на бижутера беше опасна, защото човек или работеше за грошове в някой битов комбинат, извършваше само поправки, или изпълняваше и частни поръчки — тогава животът му беше на острието на бръснача. За работата в битовите комбинати всички материали и реактиви се купуваха официално от специализирани магазини бази, централизирано чрез държавни структури. Е, и от заложни къщи, бижутерите имаха това право. Виж, обаче за частните поръчки златото и камъните или се вземаха от клиента, или се купуваха от хора, дошли от находищата, от крадци, изобщо — от черния пазар. Бижутерът имаше право да купува повредени бижута от заложна къща като служител от услугите уж за работа в битов комбинат, а в действителност той използваше малка част от материала в комбината, а основното — за частните поръчки. Всички знаеха всичко, но всички имаха легенда: клиентът донесе благородните метали и камъните, получил наследство. Опасно време беше — въздъхна Глинкин, — бижутерите и престъпният свят си сътрудничеха, около златото и камъните тогава се проливаше много кръв. А сега какво? Сега всичко е легално. Наши главни врагове са онези, които затрупват пазара с некачествена контрабандна стока от различни страни, по-специално има такива страни, в които не се гнусят да си приписват известни марки и да продават собствени изделия като техни на цени по-ниски от цените на марковите, но по-високи от истинските. Това са те, нашите врагове. За тях сме дребни риби, те с техния размах дори не ни забелязват. Бижутерийното дело е едно от най-безопасните в този смисъл — нито врагове, нито конкуренти, ако правиш всичко законно, както му е редът, ще процъфтяваш. Със суровините няма проблеми — купувай си от държавата или от Алроса колкото искаш, стига да имаш лиценз, с металите също нямаш проблеми, можеш да купуваш от заложни къщи, от заводи за специални сплави, всичко това е официално разрешено. За бижутерите животът беше крайно тежък при съветската власт, а сега законите разрешават всичко, само работи. Друг е въпросът, че работата е трудна, изтънчена, продължителна, мъчителна. Но, както се казва, за всичко се плаща. Затова пък, отново повтарям, е спокойна и безопасна, стига да си нямаш вземане-даване с черния пазар.