Александра Маринина - Последно разсъмване

— Да — потвърди следователят, — именно Араратян е подал вчера заявление за издирване на Курмишов. Ние го поканихме за идентифициране като заявител, но той реагира толкова бурно, че… След известно време се обади неговата съпруга и каза, че Ваган Амаякович получил извънредно силна хипертонична криза, наложило се да викат Бърза помощ, той не можел да дойде за идентифициране. И ни даде вашия телефонен номер — като на най-близък приятел на издирвания Курмишов. Разбирате ли как стоят нещата: при нас има неидентифициран труп, без документи, но външните му белези съвпадат с посочените в заявлението на Араратян. Така че и ние не знаем със сигурност дали това е Курмишов, или не.

— Да — глухо продума Сотников, — ясно, всичко разбирам. Ще дойда. Кажете ми къде.

Добре, че жена му си беше вкъщи, сега не можеше да шофира. Разбира се, и Людмила не е от желязо, и нея посещението в моргата ще изкара от релси, но все пак тя не познава Леонид толкова отдавна и отблизо… И после, няма тя да идентифицира, дори няма да е нужно да влиза, достатъчно ще бъде да го закара до зданието и да почака в колата.

На външното стълбище пред зданието на Бюрото за съдебномедицинска експертиза пушеха две яки момчета, които с някакъв невероятен усет разпознаха колата на Сотников и веднага отидоха при нея.

— Алексей Юриевич? Да вървим, ние ще ви придружим, следователят ви чака.

— Да дойда ли с теб? — плахо попита Людмила, бледа до зеленикаво.

— Не е нужно, скъпа, почакай ме тук.

Сотников стисна зъби и си каза: „Трябва да изтърпиш това. Само няколко минути са. Трябва просто да ги изтърпиш. И може това все пак да не е Леонид…“, и влезе след младите мъже през желязната врата с табелка: „Отделение за експертиза на трупове“.

Но беше Леонид. Достатъчен му беше само един кратък поглед, за да не се усъмни: на масата под чаршафа лежи именно Леонид Константинович Курмишов.

Сотников се олюля, застаналите от двете му страни яки момчета ловко го подхванаха под лактите и го изведоха в коридора. След тях излезе следователят Разумов, който се оказа доста млад, най-много 35-годишен, но вече със забележимо оплешивяване в светлата рядка коса.

— Алексей Юриевич, сега трябва да ви разпитам — заяви той. — Моля, последвайте ме, завеждащият отделението ни отстъпи кабинета си.

Кой знае защо, Сотников беше сигурен, че в кабинета на завеждащия отделението по експертиза на трупове ще е пълно с разни предмети, всяващи ужас у неподготвените посетители, като макети на изгребани човешки кухини или препарати в буркани, в ъгъла непременно ще стои скелет, а на бюрото — череп. Въпреки очакванията не видя нищо подобно. Обикновен работен кабинет, бюро, отрупано с книжа, два високи библиотечни шкафа, на перваза — цветя в саксии. Алексей Юриевич с облекчение си пое дъх и седна във фотьойла пред бюрото. Следователят, естествено, зае мястото на титуляря на кабинета, с лакът отмести купчинките документи и извади бланка за протокол.

Трупът на Леонид Курмишов със следи от удушване бил открит в горичката, разположена покрай оживено шосе. Документи у покойника не били намерени, парите обаче си били в портфейла, часовникът също бил на място.

— Значи не е било обир? — учудено попита Сотников, който вече бе успял криво-ляво да се овладее.

Разумов го погледна някак странно. Загадъчно или пък насмешливо…

— Ще ви кажа нещо повече: върху гърдите на трупа е имало лист хартия с неразбираеми знаци. И този лист е бил прободен с кръст.

— С какъв кръст? — не разбра Сотников. — Кръстосано прободен, така ли?

— Не, не, Алексей Юриевич, именно с кръст, с кръст на верижка. Ето, погледнете.

Той извади от една папка и подаде на Сотников две снимки: на едната се виждаше лист хартия, приблизително половин стандартен лист формат А4, прободен по средата от едната летва на масивен, но същевременно изящен кръст, на втората — същият кръст в едър план. За да го огледа по-добре, бижутерът измести очилата си към края на носа.

— Това е кръстът на Леонид — с пресъхнали устни проговори Сотников. — Той го изработи лично преди петнайсетина години.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Изработи го и го носеше постоянно. Съпругата ми направи ескиза. Сигурно в нейните албуми е запазен, можем да уточним, ако не вярвате…

— Вярвам, вярвам — кимна няколко пъти Разумов. — А сега погледнете, моля, ето тази снимка. Иска ми се да чуя вашите коментари.

На третата снимка се виждаше същият лист, намерен върху гърдите на трупа, прободен с кръста. — Сотников извади от джоба си калъф и смени очилата за постоянно носене с очилата за четене: докато би разпознал кръста на Леонид дори със затворени очи, тази снимка той трябваше да разгледа хубаво.