Александра Маринина - Последно разсъмване

— А как го разпозна на улицата? — не преставаше с въпросите си Роман.

Как, как… Ами по якето, помисли си Антон и хвърли недоволен поглед на Дзюба. Якето на Колосенцев се вижда отдалече, на пръв поглед е като на другите — тъмно, с качулка, но на двата ръкава има фосфоресциращи лепенки с някаква неразбираема търговска марка. На дневна светлина не бият на очи, но в тъмното Генадий се е виждал от цял километър.

Така и се оказа. Денис Фролов също бил обърнал внимание на якето, с което капитанът на отбора победител излязъл от интернет клуба.

— Видях как Гена слезе с ескалатора, после на улицата едно момче го спря, Гена си сложи качулката и двамата с онова момче свърнаха зад ъгъла. Аз постоях още малко с другите, разменихме по някоя дума, после тръгнахме към заведението и аз видях Гена зад ъгъла, беше с онова момче.

В бара влезе момиче на около петнайсет години, което водеше за ръка момче на около десет. В другата си ръка момчето носеше калъф с цигулка. Сестрата е взела братлето си от музикалното училище, усмихна се вътрешно Антон, и е решила да го почерпи с нещо вкусно.

Двойката седна на маса близо до витрината с десерти, момичето започна да си съблича палтото, а брат й, без да се съблича, се лепна за витрината и започна нещо възбудено да говори, като сочеше с пръст стъклото. Сервитьорката от другата страна на витрината се усмихна и кимна. Антон изчака сервитьорката да се извърне към него и й даде знак да дойде. Няма да има нищо лошо, ако занесе вкъщи десерти за децата. Лош баща е, малко време прекарва със Степан и Василиса, но поне така…

— И ги опаковайте за вкъщи, моля — помоли шепнешком младото момиче, за да не пречи на разговора на Дзюба със свидетеля.

Роман най-сетне удовлетвори любопитството си към живота на геймърите.

— Момчета, а вие няма ли да споделите с мен някакви интересни истории от вашия живот? — неочаквано попита Фролов, когато Антон вече бе платил десертите и тримата започнаха да се обличат.

— Какви истории? — навъси се Дзюба.

— Ами, разбирате ли, наканил съм се да пиша кримки, нали човек трябва да се издържа някак, а пък ми казаха, че ги плащат добре, разпитах. Много се търсят, тиражите им са високи. А работата е нищо и никаква, практически всеки може да съчини нещо. Само че мен хич ме няма в тази сфера — призна Фролов.

Дзюба хвърли поглед към Сташис и завъртя рижавата си глава.

— Работя отскоро, в моята практика не е имало никакви особено интересни случаи. И после, аз съм в район, при нас и да има нещо шумно или много сложно — веднага го грабват от „Петровка“, а ние, оперативните работници от района, сме обикновени момчета. Виж, ако Антон се съгласи да ти подхвърли материалче… все пак той е в Московското управление. А аз се занимавам с каквото ми подадат оттам.

Фролов премести въпросителния си поглед към Сташис. Само това му липсваше! Ами че ако намери една свободна минутка повече, Антон би предпочел да я посвети на децата си. Или да свърши някоя и друга работа. Нямаше време да си бъбри с мераклии да изкарат лесни пари със скалъпено криво-ляво криминално четиво. Но Денис го гледа, очаква отговор, трябва да каже нещо, иначе се получава някак нелюбезно.

— Не е редно ние да разказваме такива неща, сроковете не са минали — неопределено отговори той с надеждата, че никой няма да се захване да уточнява какви са тия срокове и откъде не са минали. — Но ако искате, мога да ви запозная с един много опитен детектив, който дълги години е работил в полицията, сега е в оставка. Той определено знае много интересни истории, които поради изтекла давност вече могат да се разказват.

Ха така! Антон страшно се възгордя от своята находчивост. Ще пробута на този пишман белетрист Стасов. Утре Рома ще донесе учебника и Антон ще го занесе лично на Владислав Николаевич, а между другото ще поиска разрешение да даде на Фролов координатите на бившия оперативен работник, а сега — частен детектив.

От „сладкия“ бар излязоха заедно, Фролов беше паркирал точно пред входа и веднага си тръгна, а оперативните работници трябваше да се разходят до съседната улица, където Антон бе оставил своята кола.

— Е? — нетърпеливо попита Роман. — Кога ще ме учиш?

Антон мислено прецени: вече е късно, минава десет, трябва да освободи Елвира.

— Ако искаш днес, ще трябва да дойдеш у дома — твърдо предложи той. — Имам деца, трябва да освободя бавачката.

— Да вървим! — веднага с готовност отговори Дзюба.

Антон запали двигателя и звънна вкъщи.