Александра Маринина - Последно разсъмване

— Степан спи — полугласно докладва Елвира, — а още не мога да накарам Вася да си легне, обмисля някаква идея за нов проект, рови се в интернет. Казва, че обещала на учителката да й каже определено какъв проект ще разработва, затова няма да си легне, докато не реши.

— Пак ли нещо за коне? — въздъхна Антон.

Десетгодишната Василиса беше луда по конете и вече трета година поред подготвяше свои училищни презентации само за тези прекрасни животни.

— Пак — потвърди Елвира.

— Добре, нека си работи. Вие се приготвяйте вече, аз се прибирам скоро и ще ви освободя.

Трудно е да бъдеш самотен баща. Не знаеш как да се държиш с децата, как да ги възпитаваш. Кой знае кое е по-добро за детето: строго да спазва режима и да си ляга в десет вечерта или до самозабрава, с увлечение да се занимава с нещо, което може би ще стане негова професия, дело на целия му живот?

Пътят до дома на Антон не отне много време. Точно пред входа беше паркиран скъп джип, до него, подпрян на капака, стоеше Александър Андреевич Трушчов. Значи очаква своята ненагледна. Интересно, откога ли?

Когато забеляза Антон, бизнесменът му кимна. В отговор Антон протегна ръка, мъжете си стиснаха ръцете.

— Елвира ей сега ще слезе — каза Антон.

С Роман влязоха във входа.

— Кой беше този? — попита Дзюба, кой знае защо, шепнешком.

— Моята гибел — горчиво се позасмя Антон. — Бавачката на моите деца ще се омъжва за него. И вече няма да може да работи при мен. Това е, общо взето…

Елвира излезе насреща им, вече сменила домашното си „работно“ облекло с напълно цивилни дрехи, и веднага постави пръст на устните си.

— Казах на Вася, че баща й скоро ще си дойде, и тя за всеки случай си легна. Знае, че ще се ядосате — тихичко каза тя и се усмихна. — И според мен моментално заспа. Здравейте, Роман. Отдавна не сте идвали у нас.

— Две години — разпери ръце Дзюба. — Не сте ме канили.

— Да ви сложа нещо за ядене? Сготвила съм, още е топло…

— Благодаря, Елвира, сами ще си сервираме. Вие вървете, Александър Андреевич вече ви чака долу.

Бавачката се смути и извърна очи. Бързо се облече, грабна чантата си, отвори вратата.

— Утре както обикновено в седем, нали? — попита на сбогуване.

— Да — усмихна се Антон, — ако не закъснеете пак.

Те на пръсти влязоха в кухнята и притвориха вратата, за да не събудят децата с гласовете си. Роман подуши наоколо и жално изхлипа:

— Сега ще умра — простена той. — С нищо не бих объркал този аромат. Такава гозба със сушени сини сливи готви само мама.

Не беше сбъркал — в чугуненото блюдо във фурната намериха точно тази гозба, която двамата зверски гладни детективи унищожиха за броени минути, заедно с паница кисело зеле.

Роман извади диктофона, Антон — тефтера си. Нагледният урок започна.

Ала въпреки очакванията на Дзюба, от разговора с Фролов не се получиха никакви невероятни откровения. Всъщност това беше естествено — Денис не беше нито заподозрян, нито обвиняем, не се бе опитвал нищо да скрие или да излъже за нещо, просто бе разказвал това, което бе видял или знаеше.

— Но обърни внимание на следното — каза Антон, — съществуват външни прояви на съсредоточеност или обратното — на разсеяно внимание. Във всеки разговор, ако един човек няма за цел да излъже или да се оневини, настъпват моменти, когато му става откровено скучно, вниманието му се разсейва, човекът се отнася и започва да мисли за свои си работи. Това е нормално. Така и трябва да бъде. А при Фролов през цялото време на разговора не се случи нито един такъв момент, той от първата до последната секунда беше съсредоточен и внимаваше.

— Как ти обясняваш това? Защо са му били интересни всички мои въпроси? — любопитно попита Дзюба.

— Ти не ме разбра, Рома — разсмя се Антон и пъхна в устата си няколко дребни солени крекера, — били са му интересни не твоите въпроси, интересна му е била тяхната логика, тяхната последователност, тяхната свързаност или обратното — резките преходи от един аспект към друг.

— Защо?

— Нали той сам каза, че иска да пише криминални романи, та, значи, затова се учи, наблюдава как оперативните работници провеждат разпит, ще му е полезно за бъдещата велика творба.

Дзюба озадачено се почеса по тила.

— Тоест излиза, че ние сме го разпитвали, а той е изучавал методите на нашата работа?

— Именно. Затова е бил внимателен и съсредоточен, не се е разсейвал. Ние работехме — и той работеше.

— Тоест използвал ни е, така ли?

Очите на Роман ядно се присвиха.