Александра Маринина - Последно разсъмване

— Сергей Кузмич, може ли и аз да поговоря с този Фролов?

— Защо? — не разбра Зарубин. — Та ти не работиш по случая. Момчетата са го попитали за всичко, което трябва, можеш да не се съмняваш. Или пак си решил, че си най-умният, а ние сме глупаци?

— Бих го попитал за конфликтите в играта.

— Пак запя своята песен!

— Хайде де, Сергей Кузмич — примоли се Дзюба, — моля ви се, това няма да ви попречи, а за мен ще бъде полезно, знае ли човек как ще потръгне животът му, нали е имало случаи на убийства заради такива неща.

— Ама това се е случвало при тийнейджъри! А ние говорим за зрял мъж.

— Какво от това? — не се предаваше младият оперативен работник. — Ами в бъдеще? Представете си, че отново се случи такова убийство, и то тъкмо на вашата територия, тогава аз ще съм наясно с тези неща. Както се казва, спец по темата. Нали самият вие казахте, че този Фролов е бил най-умният от всички разпитани.

Роман употреби за тези молби още няколко минути и в края на краищата придума подполковник Зарубин, който му даде телефона на свидетеля на име Денис Фролов.

Окрилен от успеха, Роман хукна за срещата със Сташис. Не бе изоставил идеята си да овладее някои похвати, използвани от Антон. Вярно, те бяха говорили за това преди две години, но защо да не опита? Антон, кой знае защо, не споделяше ентусиазма на Дзюба.

— Стига, Рома, какъв учител става от мен, камо ли пък наставник? И аз все още не съм се усъвършенствал — опитваше се да го откаже той.

— Не, тогава ти ми говори, обясняваше ми, аз исках да се науча, но ти не пожела да ме учиш и каза да развивам собствени методи. А аз още не съм намерил такива. Хайде, моля ти се, научи ме.

— Добре — предаде се Антон, — ще ти покажа приблизително как действа това. А после ще видим. Може този метод да е ефективен само за мен, а на теб изобщо да не ти подхожда.

— Хайде да опитаме например с Фролов — зарадва се Дзюба.

— Кой е този Фролов? — навъси се Антон.

Такова име не беше се мяркало сред свързаните със случая на Панкрашина.

— Той е свидетел по случая с Гена… Не, да не помислиш — побърза да обясни Роман, — че е самодейност, Сергей Кузмич ми разреши да говоря с него. Ако не вярваш, попитай го. Самият той ми даде телефончето.

— Вярвам ти, вярвам — разсмя се Антон. — Ти можеш и мъртвец да придумаш, Рома, трябва да се занимаваш не с оперативна работа, а с политика. И кога планираш да проведем първия открит урок?

— Може още днес! Хайде сега да се обадя на Фролов и ако той може, да се срещнем, ако ще и днес!

Антон вече съжаляваше, че се бе съгласил да си губи времето заради някакъв геймър. Вярно, убийството на оперативен работник беше сериозна работа, но кой е казал, че собствените деца са по-маловажни? Той би могъл например да се прибере вкъщи и да прекара известно време със Степан и Вася, да поиграе с тях или поне да погледат заедно анимация. И това ми било баща! Вместо да направи това, ще седи и ще слуша как Роман Дзюба с тренировъчна цел провежда оперативен разпит. Глупост! Единствената надежда беше Антон да извади късмет и свидетелят на име Фролов да не може да поговори с тях днес.

Но късметът не споходи Антон.

Разбраха се да се видят в тих немноголюден бар близо до метрото: откак именно в това заведение незнайно защо забраниха да се пуши, посетителите му съвсем намаляха и в него винаги можеше да се разчита на свободна маса и спокоен разговор. А липсата на шум е особено важна в случаите, когато разговорът се записва на диктофон. Антон отдавна беше харесал това уютно местенце, преориентирано напоследък предимно към семейства с деца: млечни коктейли, разноцветни плодови сокове, десерти във вид на персонажи от анимационни филмчета и приказки, сладки понички и други подобни вкусотии, които с удоволствие хапват дечурлигата. Следобед, особено в почивните дни, тук беше заета всяка маса, а виж, вечер беше благодат.

Още с влизането Дзюба смутено погледна Антон.

— Давай — усмихна се Сташис, — не се стеснявай, докато твоят свидетел дойде, ще успееш да опиташ от всичко, което ти хареса.

На Дзюба харесаха много неща, особено шоколадовата торта, която той хапна след двете порции топъл щрудел с ванилов сладолед. Когато свидетелят пристигна, масата бе вече разтребена и никой не би казал, че само преди няколко минути тук бе безумствал вечно гладният млад детектив.

Денис Фролов, млад мъж приблизително на възрастта на Антон, усмихнат и енергичен, нямаше нищо против да го запишат на диктофона. Дзюба започна да задава въпросите си, а Антон мълчаливо седеше до тях и си водеше бележки в тефтерчето, като току поглеждаше часовника: с точност до минутата описваше поведението на Фролов, неговите пози, промените в израза на лицето му, изобщо — всички реакции.