Александра Маринина - Последно разсъмване

Дзюба, изглежда, мислеше в приблизително същото направление, защото попита:

— Може някой да е спечелил доверието на Панкрашина и да я е убил?

— Може — кимна Антон. — Но защо? На кого е попречила — толкова кротка, спокойна, винаги в добро настроение, мека, добра? При това без да е бъбрива. Нито пък богата. Съпругът й не й е приписвал никакво имущество. Животът й не е бил застрахован. Нищо е нямала. Абсолютно нищо. Бедна като църковна мишка от юридическа гледна точка. Материална изгода от нейната смърт получават само децата й, те наследяват наравно с баща си „съпружеския дял“. Но мисля, че проверихме всичко в тази посока.

Днес Роман изглеждаше по-зле от снощи и Антон разбираше, че вчера момчето е било в шок, затова се е крепяло някак, но след нощта, вероятно безсънна заради гибелта на Колосенцев, вече едва се крепи.

— Какво ново по случая с Гена? — попита той съчувствено. — Има ли някакъв напредък?

Дзюба заразказва и на Антон му се стори, че той е напълно отчаян: действат неправилно, никой не иска да помисли по-задълбочено.

— Представяш ли си — с вълнение и същевременно с горчивина говореше Роман, — дори не са се сетили, че Гена е бил с колата, дори не са започнали да я търсят. Попитах, казаха ми, че до мястото, където е бил открит трупът, не е имало кола. Значи някой го е закарал там, не е отишъл сам. Кой го е закарал? Защо не си задават този въпрос?

— И какво ти отговориха?

— Пратиха ме… знаеш къде. И за човек не ме смятат, разправят, че съм имал жълто на устата и главата ми била пълна само с интернет.

— Но поне започнаха ли да търсят колата?

Роман отчаяно махна с ръка.

— Казват, че са започнали, но аз не им вярвам. Имат само една версия — гастарбайтерите, за нея са хвърлили всички сили. И знаеш ли защо? Защото убийството на Гена се води от следовател, у когото миналата година гастарбайтери са правили ремонт. И този ремонт му е излязъл солен, така че той сега мрази всички работници чужденци и ги смята за източник на всичките нещастия в нашия град. Това е то.

Антон потиснато поклати глава: вечно изскачат лични мотиви, дори в правосъдието.

Внезапно си спомни за учебника по криминология, който Стасов търсеше за дъщеря си. Интуицията не го бе подвела: разбира се, Дзюба имал този учебник, стоял у тях на рафта сред огромния брой други учебници и монографии по юриспруденция. Роман обеща да донесе учебника, но с уговорката непременно да му го върнат.

Ваган Араратян, началникът на производството в Бижутерийна фирма „Софико“, чувстваше как пулсира кръвта в тила му — пак кръвното. Защо бе, защо тези полицаи са толкова злобни? Как не разбират, че един разумен човек, вече на години, не може да изчезне току-така? Вече цял час стои тук, пред гишето на дежурния и се опитва да докаже, че трябва да започнат да издирват Леонид Константинович. Но никой не иска да чуе Ваган.

Той събра в гърдите си повечко въздух и започна отначало:

— Разберете, той не дойде във фирмата още в петък, а трябваше да присъства на преговори, много важни преговори. Леонид Константинович много се грижи за производството, та оттам идват доходите му, не може просто така да се запилее нанякъде.

— В петък всеки може да се запилее — флегматично му отговори съненият дежурен.

— Но днес е вече вторник! Всеки вторник Леонид Константинович закарва изделията в инспекцията при Министерството на финансите, всеки вторник, разбирате ли? Откак съществува нашата фирма „Софико“, всеки вторник той предава там новите изделия и взема обратно изделията, които са получили проба. Това е нещо непоклатимо, разбирате ли?

— При някоя фуста е заседнал вашият шеф, от ясно по-ясно — недоволно махна с ръка дежурният, на когото Ваган бе попречил да си решава кръстословица.

— Обаждахме се — въздъхна Ваган. — И на приятелката му се обаждахме, и на всички приятели. Никой не знае къде е. И никой от четвъртък вечерта насам не е говорил с него. И телефонът му не работи.

— Изобщо ли няма роднини? — полюбопитства дежурният. — Те защо не са се разтревожили? Сигурно знаят, че с него всичко е наред, щом не го търсят.

— Няма, никакви роднини няма — взе да се пали Араратян, вече разбрал, че още малко и хипертоничната криза ще бъде неизбежна. — Сам човек, един на тоя свят. Родителите му са много стари, към деветдесет, свикнали са синът им дълго да не се вясва или обажда. Пък и къде ще тръгнат да алармират? Те отдавна не излизат от къщи. Съпруга няма, децата му са в друг град, живее абсолютно сам. И никой няма ключове от жилището му. Та вие сте полиция, защо сте толкова безсърдечни! — отчаяно извика Ваган и без самият той да го очаква, се разплака.