Александра Маринина - Последно разсъмване

И тогава стана чудо. Дежурният придърпа дневника и започна да записва нещо, после подаде през пролуката в прозорчето от непробиваемо стъкло лист хартия и обясни какво трябва да напише Ваган.

След известно време информационните бази получиха сведенията за издирване на Леонид Константинович Курмишов, собственик на Бижутерийна фирма „Софико“.

Роман трябваше да се отбие в своя отдел, така че се разделиха с Антон до вечерта. Разбраха се да се срещнат към осем часа — всеки от тях освен с убийството на Панкрашина се занимаваше и с други престъпления, никой не ги беше освобождавал от тях.

Първият човек, когото Дзюба срещна в отдела, беше подполковник Зарубин. Беше дошъл да си поговори насаме с началника на Колосенцев. Сергей Кузмич се държеше така, сякаш предната вечер изобщо не бе крещял на Роман, а напротив, демонстрира пълна доброжелателност и готовност да разговарят.

— Е, какво, хлапе — намигна му той, — ще дадеш ли назаем учебничето? Антон ми каза, че го имаш.

— Разбира се — кимна Роман. — Утре ще го донеса и ще го предам на Антон. Само че вие предупредете там да не го загубят, все пак е старо издание, трудно се намира.

— Ще се постараем — промърмори Зарубин.

— А нещо ново за Гена? — поинтересува се Дзюба.

Зарубин се огледа наоколо и набърчи нос.

— Ама и вие имате едни коридори, като за бягане на сто метра, но някак не предразполагат за разговор. Я да отидем някъде да подслоним тленните си тела.

— Може в нашия кабинет — зарадвано предложи Роман. — Сигурно сега няма никого.

Кабинетът наистина се оказа пуст. Зарубин бързо се огледа и премести въпросителния си поглед върху Роман. Този поглед можеше да се изтълкува само в един смисъл: къде е бюрото на Колосенцев? Без да продума, Дзюба посочи с очи бюрото чак до прозореца. Подполковникът леко кимна и седна зад другото бюро.

Дзюба гостоприемно предложи чай, но Зарубин отказа:

— Твоят шеф вече така ме напои, че и от ушите ми ще бликне чай.

Работата върху убийството на Колосенцев се водела в рамките на версията за гастарбайтерите. Първо изяснили кой от обитателите на общежитието е напуснал Москва през нощта на гибелта на Колосенцев или на сутринта, тоест веднага след убийството, така че именно тези хора били начело на заподозрените. Осем души, както се разбрало. Но проблемът бил, че тези хора живеели в други държави: заминали за Молдова, Украйна, Таджикистан и Узбекистан, така че да ги издирят било доста дълга работа.

— Това не ти е съветската власт, когато всички бяхме от една страна — покрусено говореше Сергей Кузмич, — при съветската власт човек се мята на самолета, каца, явява се в местната управа, докладва си проблема и работи спокойно, а понякога не е било нужно и да докладва. Сега е друго, налага се да пращаме официални запитвания и търпеливо да чакаме, докато пристигне отговорът, а нито една уважаваща себе си суверенна държава не би позволила на полицай чужденец да работи на нейна територия, триста въртели ще направи и няма да му позволи.

И добави шепнешком и страховито ококорен:

— Знаеш ли защо се разпадна СССР? Защото на някого е било изгодно престъпленията да не се разкриват бързо. Наркотрафикът, разбира се, е част от това начинание, но и за други престъпления се отнася, така че сега си е чисто удоволствие да ги извършваш, ако не си гражданин на Русия.

Дзюба слисано гледаше Зарубин и не можеше да разбере шегува ли се подполковникът, или не.

— А разпитахте ли геймърите? — зададе той въпроса, който най-много го интересуваше.

— Пак ли с твоите идеи! — подвикна Сергей Кузмич. — Разпитахме ги, разпитахме ги, успокой се.

— И какво казаха те?

— Слушай, ти си като оня персонаж от стария виц: слизате ли на следващата спирка? А хората пред вас слизат ли? Ами попитахте ли ги? И те какво ви казаха?

— Та какво ви казаха, значи? — стиснал зъби, за да не отприщи гнева си, повтори Роман.

Един от разпитаните свидетели, присъствали на състезанията, млад човек на име Фролов, дал доста подробни показания, а другите геймъри единодушно ги потвърдили. След края на състезанията Генадий Колосенцев и някакъв непознат младеж постояли встрани, зад ъгъла на търговския център, в уличката, и разговаряли за нещо — никой не чул за какво, но всички определено ги видели. Геймърите тръгвали за ресторант „Орбита“ да отпразнуват победата, извикали Генадий, той казал, че след десет минути ще се присъедини към тях. Описали младежа приблизително, сега всички млади мъже в свободното си време изглеждат горе-долу еднакво: яке с качулка, някакви панталони, може би дънки, някакви обувки, че нали не може да е бил бос… Пък и вече било тъмно. Освен това духал силен вятър с дъжд и всички, които можели, си били надянали качулките, включително Колосенцев и неговият събеседник.