Александра Маринина - Последно разсъмване

— Да — весело потвърди Сташис. — И в това няма нищо лошо. Нали и ние го използвахме, дори по два начина: и за получаване на информация за конфликтите, и за тренировка.

Дзюба се наежи, скулите му се размърдаха.

— Мразя да ме използват.

— Не си прав — сви рамене Антон. — Всички хора така или иначе се използват взаимно. Просто защото хората са си нужни едни на други. Нужни са си по най-различни причини и съображения. Ако не си бяха нужни, нямаше да общуват. Ако не общуваха — нямаше да се роди езикът като средство за общуване. Щом ние разговаряме, щом от незапомнени времена съществуват най-различни езици, значи потребността ни от другите е норма на човешката цивилизация. Там, където съществува потребност, съществува и нейното удовлетворяване, а където има удовлетворяване на потребността — наблизо е и използването. Не бива да се ядосваш за такива неща, Рома. Няма нищо лошо или унизително в това да бъдеш полезен на някого.

Дзюба го гледаше с недоверие.

— Защо тогава се смята за неприлично да използваш някого? Непрекъснато чувам: тоя е негодник, използва ме, или тя е кучка, използвала ме е… Самата дума е някак неприятна.

— Всичко това е илюзия, Роман — въздъхна Антон. — Нормална си е думата. Не се ядосвай.

Когато затвори вратата след Дзюба, Антон забеляза, че минава полунощ. Не можеше да заспи, въртеше се в леглото и премисляше възможните варианти за развитие на събитията, след като Трушчов най-сетне оформи развода си и започне да се готви за сватбата си с Елвира. Всичко е илюзия, всичко е измама. Антон, кой знае защо, беше сигурен, че така уреденият му семеен живот може да продължава с години, докато децата пораснат. Елвира винаги ще се чувства отговорна за Степан и Василиса, които останаха без майка по вина на нейния съпруг, и ще бъде щастлива поне някак да помогне. От къде на къде реши, че така ще бъде винаги? Защо не му хрумваше, че такъв живот може да омръзне на Елвира? Че тя просто ще се умори, в края на краищата? Че ще поиска да има собствено семейство и собствени деца? Че ще обикне мъж, който няма да се съгласи с този неин начин на живот? Беше си мислил, че добре познава бавачката и от нея не може да се очаква нищо подобно.

А се установи, че изобщо не я е познавал. Виждал я е такава, каквато му е било удобно да бъде: умна, красива, добра, отговорна и много, много виновна. Не е искал да вижда нищо друго в тази жена.

Всичко се оказа илюзия…

Алексей Юриевич Сотников обикновено не идваше в офиса си в завод „Кристал“ по-рано от обед. И не защото обичаше да си поспива. Той ставаше рано, но сутрешните часове, когато очите му бяха още „свежи“, предпочиташе да посвещава на работата: гледаше подготвените от жена му ескизи или „улавяше“ нещо, което бе пропуснал по-рано в собствените си изделия.

И никак не обичаше да го разсейват, да му отнемат тези чудесни сутрешни два-три часа, в течение на които окото вижда неща, които не е могло да забележи и оцени предната вечер.

Ето защо, когато към десет сутринта мобилният му телефон иззвъня, лицето на Сотников се разкриви от внезапно избухналото раздразнение. Номерът, осветен на дисплея, беше непознат за него.

— Алексей Юриевич Сотников?

И гласът, който звучеше официално и кой знае защо, сърдито, беше непознат.

— Аз съм, кажете.

— Следовател от следствения комитет Разумов. Познавате ли Леонид Константинович Курмишов?

— Да, разбира се — сепна се Сотников. — Защо, какво се е случило? Леонид да не е катастрофирал с колата?

— Да е катастрофирал ли? — Стори му се, че в гласа на следователя Разумов се мярна насмешка. — Защо точно катастрофирал?

— Леонид шофира много небрежно… Какво става с него? Да не е в болница? Или…

— Или — равнодушно потвърди следователят. — Но не сме сигурни. Трябва да дойдете и да идентифицирате един труп.

— Труп? Какъв труп… — ужасен замънка Сотников. — Какво говорите… Не разбирам…

— Алексей Юриевич — омекна гласът на Разумов, сега вече в него прозвуча съчувствие, — вие поне в течение ли сте, че Леонид Константинович Курмишов е изчезнал преди няколко дни?

Бижутерът тежко се отпусна на стола, мускулите му отказваха да крепят гърба.

— Знаех, че го търсеха. В петък ми се обадиха от неговата фирма… не, не беше така, обадиха ми се от моята фирма и ми казаха, че е идвал Араратян, началникът на производството от „Софико“, търсел Леонид… Нашите офиси с Курмишов са един до друг, в едно здание. И всички знаят, че сме стари приятели. Той имал уговорени някакви преговори, а не се явил. Но аз не се разтревожих, защото за Леонид е нормално да изчезва и да не вдига телефона си.