Александра Маринина - Последно разсъмване

— Кажете, Алексей Юриевич, дали е нормално собственик на фирма за изработване на бижутерийни изделия да носи в джоба си празен работен пакет за обработка на диамант?

Добър въпрос, помисли си Сотников. Наистина, защо ли Леонид е носел у себе си пакета? Глупост някаква.

— А разпознавате ли почерка? Бележките в пакета от ръката на Курмишов ли са направени?

— Не — уверено отговори бижутерът. — Това не е почеркът на Леонид, абсолютно съм сигурен. Смятате, че убиецът е оформил и оставил пакета, защото е имал нещо предвид?

Следователят хвърли на Сотников бърз остър поглед, но не отговори, а зададе следващия си въпрос:

— А какво е ей това? Погледнете още една снимка, Алексей Юриевич. Намерихме това в портфейла на убития. Лежеше в полиетиленов джоб, нагънат няколко пъти.

На тази снимка Сотников видя бял правоъгълник от плътна хартия с размери 85 на 109 милиметра с прокарани с нещо остро линии: три успоредни, четири напречни, четири по диагонал.

— Това е „лодчица“ за преглеждане на цвета на диамантената суровина и на диаманта — въздъхна той. — Бижутерите я използват постоянно.

— А защо Курмишов я е държал в джоба си?

— За да не се цапа. Така правят всички. Лодчицата трябва да остава чисто бяла, тогава на нейния фон се определя цветът на камъка.

— Значи нищо необичайно? — мрачно попита Разумов. — А това, че пакетът е прободен с кръста, означава ли нещо?

— Това не знам — разпери ръце Сотников. — В бижутерийното дело няма такава символика. Може би убиецът е искал да каже нещо с това?

— Е, това е ясно! — с досада възкликна следователят. — Ясно е, че убиецът е имал нещо предвид. Само че какво? Може би Курмишов е имал някакви конфликти заради диамантите?

— Не — твърдо отговори Алексей Юриевич. — Леонид работеше абсолютно чисто, никога не е имал вземане-даване с черния пазар, през неговата фирма никога не е влизала никаква нелегална стока. А други конфликти няма откъде да се вземат.

— Мисля, че вие не можете да гарантирате това — кисело се позасмя Разумов. — Човек не може да влезе в главата на другия, както и в чуждия бизнес. А имаше ли Курмишов врагове?

— Като всички — разсеяно отговори бижутерът. — Ние всички крачим през живота, преследвайки собствените си цели, и извършваме различни постъпки в името на тези цели, без да забелязваме, че те обиждат или засягат някого… Извинете — сепна се той и потърка слепоочието си с пръсти. — Вероятно Леонид е имал врагове, макар че по принцип хората го обичаха. Разбирате ли, Леонид Константинович беше преди всичко твърде успял бижутер, особено когато лично изпълняваше ексклузивни поръчки, движеше се в артистични среди, познаваше се с много звезди, които го боготворяха и трепереха за приятелството му, носеха го на ръце. Той печелеше много добре и сега е твърде богат човек. Това може да е предизвикало нечие раздразнение и завист. И второ, ерген е, тоест разведен, и много обичаше женския пол. При това постоянството не беше негова добродетел. Сред неговите избраници имаше не само млади свободни момичета, но и дами на най-различна възраст, които имаха съпрузи. Така че, нали разбирате…

— Можете ли да назовете имена на любовници на Курмишов?

— Познавам само жената, с която Леонид има връзка вече от много години. Не познавам случайните му жени — сухо отговори Сотников.

Нямаше смисъл да мълчи за Карина, за нея знаеше всеки служител от фирмата на Леонид, все някой щеше да каже името й.

— Как се казва тя?

— Карина Илинична Горбатовская. Баща й Иля Ефимович Горбатовски също е бижутер, наш приятел с Курмишов.

Но на кого ли Леонид е направил някоя мръсотия?

А може все пак да е Олег Цирков? Защото и той има зъб на Леонид, макар че си мълчи.

Кога видяхте Курмишов за последен път? При какви обстоятелства? В какво настроение беше той? За какво говореше? Какво разказваше за плановете си за близките дни? Не е ли споменавал къде смята да ходи в четвъртък или в петък? А в събота? А в неделя? Въпроси, въпроси, въпроси…

Сотников отговаряше добросъвестно и не преставаше мъчително да размишлява: кой? Кой от двамата? Иля или Олег?

— Добър ден, ние сме от криминалния отдел на полицията.

Старши технологът на фирма „Софико“ Глинкин, нервен човек на възраст, гемолог с огромен опит, беше на ръба на истерията. Сутринта им съобщиха, че Леонид Константинович бил убит, началникът на производството Араратян бил на легло с хипертонична криза, така че старши технологът в буквалния смисъл на думата се бе превърнал в старши във фирмата. И изделията за проба не бяха откарани вчера, и онези с получената проба не бяха получени, а по график днес майсторите трябваше да монтират в тях камъните, защото изделията се предаваха в инспекцията по надзора без камъните, само металът. Сега щеше да се получи забавяне, партидата нямаше да бъде готова в планираните срокове, щеше да се наложи да дава обяснения на купувачите на едро, които идваха от всички краища на страната, че трябва да почакат ден-два… А нали и те си имаха планове, графици…