Александра Маринина - Последно разсъмване

Може ли да се твърди, че Алексей Юриевич Сотников е неприятен човек? Попитайте когото щете, ще ви отговорят: какво приказвате, та той е чудесен! И е така, защото той е човек разумен и възпитан, крие своя снобизъм и авторитарното си естество, пред никого не ги демонстрира особено, с всички се държи доброжелателно и културно, макар вътрешно да хихика, да се подиграва и да подхвърля ехидни забележки. Но никога на глас в присъствието на въпросния човек, едва после, пред други, зад гърба му. Така че, когато порасна и чуваше такива приказки, Карина започна да ги оценява правилно, разбра, че не може да смята за свой кумир такъв двуличен човек. Моето момиче е простодушно, изискаността я дразни. На околните Алексей изглежда приятен във всяко отношение, хората го обичат и винаги са дружелюбни към него. И никой освен Иля Ефимович Горбатовски и дъщеря му не вижда и не разбира какъв е този човек в действителност. Наглед ангел, а отвътре — бездна на злото. Всичко е измама, всичко е илюзии…

Дори стилът на обличане на Сотников отразява тази особеност на манталитета му — та той се облича измамно просто, дънки, пуловер, под него риза с вратовръзка, а понякога, ако не е студено, пуловерът е направо на голо. И само познавачите могат да разберат, че тези дънки струват две хиляди евро, а и ризата и вратовръзката са на достойна за тях цена. На пръв поглед обаче това изобщо не личи! Сотников, както и всички хора впрочем, е изтъкан от противоречия — колкото високо цени образоваността и ерудицията и презира хората, които не ги ценят, толкова не се изфуква с богатството си, макар да е далеч не беден човек, във всеки случай беше такъв преди предателството на Леонид. Той фактически разори своя стар приятел… Сотников от дете е приучен към работа, при това ръчна работа, знае как се печелят парите и затова по принцип се отнася с уважение към всякакъв вид труд. Не понася безделници и използвачи.

Интересно, как ли се е държал и как ще се държи той тепърва със следователя? Какво впечатление ще направи? Ще се стори ли на Разумов човек, способен на отложено отмъщение, осъществено четири години по-късно? Или ще се преструва на мек интелигент, какъвто Алексей Сотников изобщо не е?

Иля Ефимович, потънал в размислите си, не забеляза как бе минало време и когато в стаята надникна Карина, искрено се учуди:

— Тръгваш ли си вече?

— Да, татко, късно е, а утре съм на работа.

Той повдигна с усилие тежкото си тяло от кревата и излезе в антрето да изпрати дъщеря си. Карина мълчаливо закопча късото си палто, намота отгоре му върху раменете си красив кашмирен шал, пристъпи към вратата. И се извърна, вгледа се право в очите на Горбатовски.

— Сега доволен ли си, татко? — попита едва чуто.

И си тръгна, без да дочака отговора.

Иля Ефимович застина насред квадратното антре. След разпита тя дори не продума. За нищо не го попита. През целия път мълча.

Нима подозира, че той…

Антон беше вече по средата на пътя си към къщи, когато му позвъни Зарубин.

— Занесе ли учебника? — първо попита той.

— Занесох го.

— И как е нашият приятел Стасов?

— Добре е — уморено отговори Антон.

— Къде си сега?

— Пътувам към къщи.

— Върни се — изкомандва Сергей Кузмич. — Нуждая се от помощ. Трябва да отида до едно място, но непременно с някой друг, иначе ще се издам. Спасявай положението, Антоне.

— Кузмич, имам деца — недоволно каза Антон. — Ако бавачката може да остане за през нощта, тогава…

— Ами обади й се и я попитай, вместо да разсъждаваш — ядоса се Зарубин. — Тя винаги е можела да остава, защо сега да не може? Хайде, не се измъквай. И веднага ми се обади, за да ти кажа къде ще се срещнем.

Антон се обади на Елвира, която без особена радост, но все пак се съгласи да остане с децата. Зарубин нареди той да го вземе от площад „Трубная“. Това посещение, както се разбра, наистина не беше тягостно, но нямаше да е добре той да отиде сам на това място — можеха да възникнат много въпроси.

— Ти нали имаш бавачка? — доста безцеремонно попита Зарубин, след като обясни на Антон целта на пътуването. — До днес май никога не си имал проблеми.

— Реши да се омъжи — призна Антон. — Скоро ще ме напусне. И не знам какво ще правя.

Зарубин извъртя цялото си дребничко тяло на седалката и бучна пръст в рамото на Антон.

— Ето, на! Видя ли докъде се докара! Открай време те предупреждавах да не разчиташ на нея, тепърва има да патиш с тая бавачка.

— Но защо? — не разбра Антон. — Ти не си имал никакви основания да се съмняваш. Та тя е добра, свястна жена, помагаше ми искрено и децата я обичат.