Александра Маринина - Последно разсъмване

И не разбра дали Дзюба го е чул, или не.

— Не биваше да се държиш така с него — каза укорително. — Рома е свястно момче. И му е мъчно за Колосенцев. Та Генадий му беше наставник, три години работиха заедно, Роман го обичаше. Мъка му е, та той е съвсем млад, за пръв път губи другар. А ти… Не е хубаво, Кузмич.

— Абе и аз знам, че не е хубаво — прозвуча разкаяние в гласа на Зарубин. — Изтървах си нервите. Уморен съм. Ама и ти си един: защо не ме спря? Виждаш, че по-възрастният ти другар прекалява, а седиш ням като риба. Но приеми моите съболезнования за колегата, дето ти се е паднал да работите заедно по случая с Панкрашина! Вместо мозък има детски фантазии.

— Не си прав, Кузмич — разпалено възрази Сташис, — Рома има висока познавателна активност и професията обича искрено за разлика от много колеги, за които работата в полицията е или средство да се скатаят от казармата, или възможност да пълнят джоба. И между другото, когато преди две години работихме заедно, идеите на Рома се оказаха много полезни, а пък отначало също изглеждаха фантазьорски. Слушай, Кузмич, не е зле да го вземем при нас на „Петровка“.

— Какво-о-о? — ревна Зарубин така, че изглеждаше странно такъв мощен рев да се изтръгне от такова хилаво дребно телце: подполковникът беше нисичък, с тесни рамене. — Да не ти е хрумнало повече! За какво ни е тук тая детска градина? Ами че него за нищо не го бива, главата му е пълна само с интернет и тем подобни компютърни глупости!

— Между другото, за компютрите — невъзмутимо отвърна Антон, без изобщо да реагира на бурните емоции на Зарубин. — Извинявай, че се бъркам. Иззет ли е компютърът на Колосенцев? Даден ли е за проверка?

— Че как, първата работа беше. Момчетата го изнесоха от кабинета му пред очите ми.

— Ами домашния?

Зарубин дълго гледа Антон, после процеди:

— Мразя хората, които винаги са прави. Но теб не мога да те мразя, изпитвам към теб неоправдана слабост. Защо бе, човек, защо вечно имаш право?! Още имаш жълто на устата, в криминалния си от вчера, а имаш нахалството да ми даваш акъл.

— Много дълго е това твое „вчера“, Кузмич — добродушно се усмихна Антон, — цели девет години.

— Какво „девет години“?

— Работя в криминалния отдел вече девет години. Добре де, не се ядосвай, всичко е наред. Само не забравяй за домашния компютър на Колосенцев. Вярно, той, изглежда, го е използвал само за играта си, но знае ли човек… Страх лозе пази.

Зарубин понечи да отговори нещо, но зазвъня мобилният му телефон.

— Здрасти! — грейна лицето на Сергей Кузмич, още щом чу гласа на телефонния си събеседник. — Обади се най-сетне!… Какво, какво?… Как пък го измисли! Откъде? Не съм по тая част. Почакай, сега ще питам един младок, ама ти сигурно го помниш, преди време работи с Настя по онзи театрален случай… Да, да… същият. Почакай.

Той отдръпна телефона от ухото си и попита:

— Антоне, да ти се намира случайно учебникът по криминология от 1976 година, един такъв дебел, син на цвят?

— Какви ги приказваш, Кузмич? — искрено се учуди Антон. — През тази година още не съм бил роден. Откъде у мен такъв учебник? Защо, в интернет няма ли го?

— Излиза, че го няма. Жалко, Стасов пита за него, трябвал му за дъщерята, в момента е аспирантка, юристка. А да знаеш случайно кого можем да попитаме?

— Знам — усмихна се Антон. — Утре ще го попитам.

— Стасов, ще ти отговоря утре, бива ли? — весело заговори Зарубин. — Младокът го няма, но казва, че знаел у кого може да се намери тая твоя библиографска вехтория.

Остави телефона на бюрото и недоверчиво попита:

— И от кого си намислил да вземеш този учебник на преклонна възраст?

— От Дзюба — невъзмутимо отговори Антон. — Сигурен съм, че той го има. Тепърва това момче ще ни поднася много изненади. А Стасов помни ли ме?

— И още как! — изхъмка Зарубин. — Оставил си най-светли спомени у него.

Сташис погледна часовника си: девет и половина вечерта. Вече имаше телефонния номер. Вярно, в този късен час… Да спазва приличие, как ли пък не! Над главата му е надвиснал жизненоважен проблем, какво ти приличие. Антон без колебание набра номера на бизнесмена Трушчов, бъдещия съпруг на неговата бавачка.

— Александър Андреевич, добър вечер, казвам се Сташис — учтиво, но хладно се представи той.

Трушчов, изглежда, ни най-малко не се изненада от това обаждане, сякаш го беше очаквал, нито от молбата да се срещнат и поговорят.

— Ако искате, можете сега да наминете към моя офис — предложи той, — още съм тук, преглеждам едни документи.