Александра Маринина - Последно разсъмване

— Помощ… Помощ…

Гласът беше мъжки. И в него не се усещаше смъртен ужас. Само уплаха и тъга.

Генадий приближи, долепи ухо до паянтовата метална врата. Да, гласът идваше именно оттук. Огледа се, потърси подходящ предмет, отново подхвърли няколко лоши думи към липсата на електрическо осветление, изрови изпод купчина шума парче арматура и без усилия разби катинара. Направи крачка навътре, напипа с ръка копчето, запали лампата. В носа го блъсна клозетна миризма.

На пода, прикован с белезници за вертикална греда, седеше възрастен мъж, побелял, с яркочервен джемпър и мокри панталони. „Не е бездомник — моментално прецени Колосенцев. — Макар че вонята тук… Джемпърът е като новичък, а тоя мъж се е търкалял по пода с него. Така могат да изглеждат само скъпи дрехи. И това шалче. Модерен дядка. Горкият, изпускал се е, сигурно отдавна е тук. А ето и очилата му там.“

— Помогнете — тихо и не много разбираемо проговори пленникът. — Лошо ми е.

Генадий бързо огледа помещението. В ъгъла имаше сандъче с инструменти, в което намери всичко необходимо, и след десетина минути разрязаните белезници бяха свалени от ръцете на мъжа, който направи неуверен опит да стане, но не можа и отново рухна на пода. Генадий подхвана неговото масивно омекнало тяло и го извлече от бокса. Наблизо имаше празна дървена касетка, на която оперативният работник настани освободения. Той трескаво няколко пъти въздъхна.

— Благодаря — изломоти тихо.

— Кой те подреди така, човече? — съчувствено попита Колосенцев.

— Нямам представа — едва чуто отговори мъжът.

— А защо? И за това ли нямаш представа?

— Досещам се. — По гласа Колосенцев долови, че той опитва да се усмихне.

— Пак бива — одобри той. — И отдавна ли се мъчиш тук?

— Аз… Кой ден сме днес?

— Неделя сме от тази сутрин. Май още не е свършила.

— Спомням си четвъртъка… — прошепна вече припадащият мъж. — Четвъртък… Нищо повече не помня…

— Хайде, човече — разтревожи се Колосенцев, когато мъжът се люшна така, че едва не рухна на земята, — стегни се. Дишай спокойно.

По принцип би трябвало веднага да се обади и да извика наряд, а същевременно и линейка. Но това щеше да му отнеме няколко часа: докато пристигнат, докато схванат какво е станало, докато извикат оперативно-следствена група, че и следователят като започне да задава въпроси: какво, че как, с какво разби вратата, с какво разряза белезниците, какво каза потърпевшият, къде точно седеше, в каква поза… Зловеща картина! Друг вариант има ли? Става дума за отвличане на човек, незаконно лишаване от свобода, няма как да мине без възбуждане на дело. Ако пък извика група от своя телефон и се скатае, ще стане още по-лошо: ще започнат да го търсят, ще го намерят, началството ще го обеси за оная му работа… А тук, съвсем наблизо, в гараж 87, го чака човек, който е готов да му продаде античитърска програма. Та това е къде-къде по-важно! Защото ако гениалният програмист на име Николай не дочака Колосенцев, ако свърши работата си по колата и си тръгне оттук, къде ще го търси после той? Генадий нямаше нито неговия телефон, нито телефона на Михаил. Значи ще трябва да чака месец и половина, докато Николай се върне от своето пътешествие, а после пак ще го дебне край гаража. Страшна перспектива!

Нетърпението изгаряше Колосенцев-геймъра и Колосенцев-оперативният работник послушно отстъпи. Не че отстъпи напълно, просто ще направи крачка встрани. Една мъничка крачка. Практически незабележима.

— Човече, поседи малко тук, подишай чист въздух, само внимавай, не загубвай съзнание, а аз ще се върна след десет-петнайсет минути и ще извикам група, съгласен? — Генадий се наведе към мъжа, който тихичко простенваше. — Ще потърпиш ли? Иначе как си, добре ли си?

— Бива — проговори освободеният пленник през стона, — вървете, младежо, аз ще подишам тук.

Добре, помисли си Генадий Колосенцев, три денонощия е търпял чичката, прикован с белезници, ще потърпи още половин час.

Всеки понеделник ръководството на оперативно-следствената част провеждаше съвещание, което още от съветски времена така и не бе загубило съмнителното си название „летучка“ или „оперативка“. Ето защо Роман Дзюба рано сутринта в понеделник бързаше за отдела. Пътят до метрото му отнемаше около 40 минути и докато се качваше с ескалатора, той по навик провери мобилния си телефон: ретранслатори имаше по цялото направление, но сред грохота на вагона пак нищо не се чуваше, беше невъзможно да говори. На дисплея се появиха 12 неприети повиквания. И всички — от един и същ номер.