Александра Маринина - Последно разсъмване

Дойде редът на въпросите за колието. Но и тук разочарование очакваше оперативните работници: Вероника Валериевна Нитецкая не била чувала за никакво колие. Нито за колие, нито за бутик за отдаване на вещи под наем.

— Е, какво ще кажеш? — нетърпеливо попита Роман, когато със Сташис излязоха и се качиха в колата на Антон. — Истината ли казва?

— Нали я видя — усмихна се Антон. — При такава прилика с дъщерята не може да има никакви съмнения. И като дати всичко съвпада. Запознала се е с Евгения Панкрашина преди около две години и половина и оттогава са започнали пътуванията на Панкрашина „от приятелката за някъде и обратно, а после към къщи“. И за последната им среща, в сряда, в двора, няма никакви разминавания между показанията на Нитецкая и показанията на свидетелката.

Известно време Роман събира мислите си, после предпазливо забеляза:

— Ръцете й трепереха. Много силно.

— Видях — отговори Антон, завивайки към широкия проспект.

— Значи е лъгала за нещо — убедено каза Дзюба. — Защо се тресяха ръцете й? В един момент дори си помислих, че ей сега ще изтърве кутията на пода.

— Не, не, Рома, едва ли е лъгала. Просто й беше неприятно. И малко се страхуваше.

— Страхуваше ли се? — учуди се Роман. — Не разбрах.

— Виж сега: идват двама чужди мъже и тя е принудена да им разказва как е оставила детето си в родилния дом. Ти какво си мислиш, че й е било приятно да разказва такива неща за себе си? А после и как е давала подкупи. Трябва да й отдадем дължимото: тази Нитецкая е силна жена, не се побоя да разкаже честно за това, макар и да рискуваше. Ами ако бяхме реагирали? Страхуваше се — и въпреки това го разказа. И сега, след като си тръгнахме, тя седи там и мисли: ще я подведат ли под отговорност след всичко това за даване на подкуп, или не? Нищо чудно, че ръцете й се тресяха.

Роман помълча, разглеждаше билбордовете по пътя. После рязко се извърна към Антон.

— А не може ли тя да е убила Панкрашина?

— Може — разсмя се Антон. — На теория. Но защо?

— От майчина ревност. Обърна ли внимание как тя говореше, че Панкрашина е възпитала детето й по-добре, отколкото би могла да го направи самата Нитецкая? Вероника може да е мразела нашата потърпевша, задето е станала истинска майка за момичето, а самата тя е никоя.

Антон известно време обмисля думите на Дзюба, после кимна.

— Не ми се вярва. Не забелязах омраза у Нитецкая, само горчивина и разкаяние. Но разбира се, трябва да проверим алибито й. Утре сутринта се заеми с това.

Пътят до незаконните гаражи наистина се оказа дълъг, както го бе и предупредил новият познат на Колосенцев Михаил. Тоест толкова дълъг, че тук дори времето беше друго. Докато в района на търговския център валеше, в тази част на Москва май не бе валяло не само днес, но и вчера. Браво обаче на Михаил: всички ориентири бяха посочени последователно и безпогрешно — магазините, билбордовете, светофарите, кръстовищата, завоите… Единственото, което Генадий не намери, се оказа крайпътното заведение с небесносиньо бяла табела. „То е от другата страна — съобрази Колосенцев. — Ето ги тези гаражи, тук започват, а заведението е там, където те свършват.“ Намери място между едно дърво и стената на първата гаражна клетка и закрачи между стихийно изникналите редици гаражи. С номерацията им обаче беше пълна бъркотия, впрочем Михаил го бе предупредил и за това.

— Не се стряскай — каза той, когато Генадий си записваше маршрута, — там първият гараж е под номер 6, следва 24, после е 1. Ти търсиш бокс номер 87.

Колосенцев се позасмя, докато опитваше да различи в тъмното изписаните криво-ляво с блажна боя номера. Ясна е работата — бокс номер 1 е израснал тук пръв, подходът към него е удобен. После са вдигнали номер 2, не до него, а на място, до което също е лесно да стигнеш покрай дупки и хълмчета. Виж, номер 6 не е искал да се отдалечава по пътя и се е лепнал за номер 1. Докато номер 24 се е сврял между две огромни дървета: неудобно, трудно се влиза, но пък е близо до шосето. На собствениците им са се досвидели парите за общо осветление… Генадий спря, извади от джоба си листчето, предварително откъснато от бележника, щракна запалката, за да си светне, и зачете записаните набързо обяснения как да намери бокс номер 87. „Надясно между 18 и 19, после направо до номер 39…“ Шантава работа! Че и тази тъмница!

Какво е това? Стори ли му се? Или наистина се чуват някакви звуци? Колосенцев спря, ослуша се. Иззад вратата на един от боксовете долиташе слаб глас: