Александра Маринина - Последно разсъмване

Оказало се, че Евгения Василиевна не е като мъжа си.

— Игор ме предупреди, че може да се опитате да се свържете с мен — казала тя без никакво учудване. — Строго ми заръча в никакъв случай да не разговарям с вас, а ако настоявате, да потърся милиция.

— И вие… ще потърсите ли? — предпазливо попитала тогава Вероника.

— Не — простичко се усмихнала Евгения Василиевна. — Разбирам ви. Аз съм майка. Само че трябва да се постараем съпругът ми да не научи, иначе ще се вдигне страшен скандал. А и вие ще пострадате. Никога не настоявам на своето, дори когато съм сигурна, че съм права. Просто правя така, че той да не научи. В случая смятам, че Игор не е прав. Но нямам намерение да обсъждам това с него.

Започнали да се виждат. Евгения Василиевна носела снимки на Нина, домашни видеа, с часове разказвала за момичето.

— И знаете ли — завърши Нитецкая своя тъжен разказ, — аз разбрах, че Евгения е станала за Нина по-добра майка, отколкото бих могла да стана аз. Много по-добра. Нина беше четвъртото дете на Панкрашини, те бяха научили и разбрали много неща, докато са отглеждали трите по-големи. Аз не бих могла така да възпитам момичето си. И вероятно не бих могла да му дам толкова любов, внимание и грижа. Младите майки обикновено са повече заети със себе си и с кариерата си. Така че съм благодарна от сърце на Евгения.

— В деня на убийството, в сряда сутринта, сте се обадили на Панкрашина, нали така?

— Не, не, моля ви се, никога не я търсех по телефона. Евгения ми звънеше, когато това беше удобно и безопасно за нея. И то само от стационарния телефон, защото мъжът й контролирал мобилния.

Оперативните работници вече знаеха това.

— Значи, тя ви се обади в сряда сутринта и…

— И каза, че има нови снимки на Ниночка, които би могла да ми предаде. Имах работа и се разбрахме да отида близо до нейния блок, а Евгения да ми изнесе снимките.

— И толкоз?

— Ами какво друго?

— Можете ли да ни покажете снимките? Или Евгения Василиевна ви ги показа и си ги взе?

— Моля, вижте ги.

Вероника отвори голямата кутия, която стоеше на един рафт в библиотечния шкаф, и извади оттам няколко снимки: засмяната Нина Панкрашина танцуваше с развята пола цигански или може би испански танц; Нина с две момичета на същата възраст до прозорец, изглежда, в училищния коридор; Нина и Игор Панкрашини на улицата на фона на дървета с голи клони. На снимките долу бе отпечатана датата: 11 ноември 2012 година.

— В гимназията на Нина се провела испанска вечер — поясни Вероника. — Евгения направила няколко снимки за мен.

Антон внимателно разглеждаше снимките. Разбира се, ето защо лицето на Нитецкая му се бе видяло познато! Нина поразително приличаше на майка си, само дето беше по-ярка и по-свежа. Впрочем, ако Вероника Валериевна се гримираше, вероятно щеше да се превърне в същата ослепителна красавица като дъщеря си.

— Значи Евгения Василиевна е криела вашето познанство не само от мъжа си, но и от своите приятелки? — уточни той. — Знаете ли защо?

Нитецкая сви рамене, взе кутията със снимките и я постави на мястото й. Ръцете й трепереха. Но гласът й беше все така спокоен.

— Не бяхме толкова близки, за да посмея да се интересувам от такива подробности. Но веднъж Евгения спомена нещо… Разбрах само, че навремето, когато била млада, се случило нещо грозно, от което Евгения останала с твърдото убеждение: не бива да се доверява на никого, не бива да споделя никакви тайни. Ще те предадат, ще те продадат или просто ще се изтърват от глупост. Няма да крия, стана ми любопитно каква е била тази история. Но не я разпитвах.

— Защо?

— Не разбирате ли? — зазвъня гласът на Нитецкая, в него се появиха нотки на горчиво унижение. — Та аз бях зависима от Евгения, от нейната добра воля, от доброто й отношение към мен. Кажех ли дори една дума, която не би й харесала, тя можеше да ми обърне гръб, да си тръгне и повече да не се появи. А би могла и на мъжа си да се оплаче, да каже, че я преследвам, и тогава щях да имам проблеми и в бизнеса, и просто в живота. И ако работата стигнеше до милицията, непременно щеше да се повдигне въпросът кой е разгласил тайната на осиновяването и колко пари съм платила за това. Говорим за подкуп. Единственото, което можех да си позволя, бе да питам за дъщеря си.

Какво пък, това беше ясно. За всеки случай Дзюба попита каква кола кара Нитецкая и къде точно е спряла тя сутринта в сряда, на 21 ноември, когато Евгения Панкрашина й е предала снимките. Оказа се, че колата е именно такава, каквато я бе описала съседката — малка и черна, и е стояла точно там, където я видяла бабата от втория етаж.