Александра Маринина - Последно разсъмване

— А скоро ли ще се прибере?

— Планирали били маршрут за около месец и половина. Можело да излезе и повече, ако им хрумнело да спрат някъде за по-дълго време. Ти решавай, както ти е по-удобно.

— Казвай как да намеря твоя Николай — решително каза Генадий. — Ще тръгна веднага.

И извади от чантата си бележника, за да запише координатите. Михаил започна подробно да му обяснява маршрута, по който трябвало да стигне до гаражите, където се намирала колата на Николай. Мястото се оказа някъде на края на географията. Михаил не знаеше точния адрес, но описа достатъчно подробно пътя и всички ориентири. Опита да се обади отново на приятеля си, за да уточни адреса, но онзи отговори, че самият той не го знае и изобщо тази мизерна купчина тенекиени сандъци в района на Околовръстното май изобщо нямат адрес, тъй като е незаконна, вече пет години е под заплахата да я премахнат и май всеки момент ще го направят. Михаил отново изброи всички кръстовища и завои, които трябва да премине, така че от мястото, където се намираха в момента, да стигне до гаражите, и изрази съжаление, че не може лично да тръгне с Генадий и да му покаже пътя: имал неотложна работа.

— До гаражите има малко крайпътно заведение, с една такава табела, светлосиня с бели букви, добре се вижда — обясни Михаил, — там ще поседнете с Николай и ще си решите въпросите, а аз ще се постарая бързичко да си свърша работата и да дойда при вас. Хем ще му пожелая на добър път. Е, до скоро, Пума!

Стиснаха си ръцете и Колосенцев тръгна към подземния паркинг на търговския център, където беше колата му, а Михаил бързо се запъти към метрото.

— Нищо! — с горчивина се оплака Роман Дзюба на Антон Сташис. — Проверих всички контакти, всички до един. Намерих само един донякъде подозрителен номер, но ми отговори жена, приятелка на Панкрашина.

— А какво му беше подозрителното? — поинтересува се Антон.

Срещнаха се в отдела, където работеха Дзюба и Колосенцев, за да си разменят получената през последното денонощие информация. Нито единият, нито другият имаха с какво да се похвалят.

— Разбираш ли, Гена ме посъветва да сравня разговорите от мобилния и от стационарния телефон, така изрових едно номерче, с което са разговаряли само от стационарния телефон в дома на Панкрашини — започна да обяснява Дзюба. — А сметките за стационарния телефон идват без детайлизация, схващаш ли? Тоест Великият и Ужасен контрольор Игор Панкрашин не научава, че жена му е в контакт с притежателя на този номер. С една дума, зарадвах се, мислех, че съм пипнал любовника. При все че последното свързване с този номер е било сутринта в деня на убийството. А там пак намерих жена.

— Коя е тя?

— Вероника Валериевна Нитецкая, родена през седемдесет и девета година, разведена, дребен бизнес с търговия на израелска козметика — унило докладва Роман и добави: — Или може би среден. С една дума, не е мъж.

— Не е мъж — замислено повтори след него Антон, — не е мъж. Млада, трийсет и три годишна жена, делова, самотна… Интересно защо ли нашата потърпевша й се е обаждала само от стационарния телефон? Рома, ти изобщо нищо ли не забеляза? Какво общо може да има Панкрашина с тази дамичка, която е по-млада с над двайсет години? Какво ти каза въпросната Нитецкая?

— Каза, че били приятелки — стъписано проговори Дзюба.

— На каква почва са били приятелки? Заедно са посещавали курс по кройка и шев? През последните дни ни разказаха толкова много неща за Евгения Панкрашина, че аз си залагам главата — определено не са контактували във връзка с купуване на козметика. Я вземи адреса на тази Нитецкая, ще опитаме да я сварим вкъщи — изкомандва Антон.

— Но тя каза, че с Панкрашина са били просто приятелки! — Роман вече започваше да се отчайва: нима беше направил сума ти грешки в този прост случай? Няма да стане от него свестен детектив, никога няма да стане.

— Тя може всичко да ти е казала по телефона. Сега да ни го повтори в очите, а ние ще я послушаме. И ще я погледаме.

По свободните неделни улици те доста бързо стигнаха до блока, където живееше Вероника Валериевна Нитецкая, която (поне с това им провървя!) се оказа вкъщи. Средна на ръст жена с най-обикновена външност, облечена в спортен екип от сив велур, с очи, в които светеха едновременно ум и дълбока скръб. Чертите на лицето й бяха правилни, но без грим изглеждаха неизразителни. Дългата коса бе събрана на кокче на тила. На Антон му се стори, че някъде вече беше виждал тази Нитецкая, само че много отдавна, когато тя е била по-млада, по-свежа и с друга прическа. Може би във връзка с някакъв криминален случай.