Александра Маринина - Последно разсъмване

Трушчов, значи, помисли си Антон с ожесточение, което не бе очаквал от себе си. Добре, ще те видим каква птица си. Може решетките отдавна да плачат за теб? При всяко положение непременно ще те огледам добре. А може и да си поговорим. За живота и за любовта към красивите самотни съседки.

Състезанията приключиха, отборът, в който играеше Генадий Колосенцев, удържа бляскава победа, а наградата, определена от спонсорите, щеше да бъде разделена на пет равни части, според броя на играчите в отбора. Наградата беше солидна и дори едната пета от нея представляваше съществена добавка към доходите му.

В залата на интернет клуба се бяха стълпили най-малко сто привърженици, част от тях по време на състезанието стояха буквално зад гърбовете на играчите — за да ги наблюдават, да се поучат от майсторите на похвати в работата с мишката и клавиатурата, друга част бяха дошли просто за морална подкрепа. Разцъфнал в доволната усмивка на победител, Генадий бързо огледа тълпата: винаги е любопитно да видиш хората, които познаваш предимно по никовете — игровите имена, както и по гласовете. Някои вече познаваше: всеки клан два-три пъти годишно се събираше в някоя бирария за лично запознаване и когато имаше възможност, Генадий ходеше на тези срещи. Но оперативният работник далеч невинаги имаше възможност да прекара една вечер в бирария, така че хората, които разпозна сега, не бяха много.

Затова пък почти всички тук познаваха Колосенцев. Първо, всеки участник в състезанията трябваше да облича фланелка, на която с едри букви беше написан никът му. Дори всички да не те познават по физиономия и по име, по ник те познават всички играчи. И второ, Генадий играеше отдавна, играеше добре, имаше блестяща репутация и се ползваше с голямо уважение сред играчите, заради което му бе предоставена „администраторка“ — специална компютърна програма, позволяваща да се регулира ходът на играта, да се обявява гласуване при решаване на спорни въпроси и — което е най-важно — да се „банват“ недобросъвестни играчи, които по един или друг начин са нарушавали установените на игровия сайт правила. „Баннатият“ играч губеше достъп до сайта и ако искаше да продължи да играе, трябваше да купи нова игра. При това той не можеше да реши проблема си само с обикновена смяна на псевдонима: банваше се не никът, а акаунтът, тоест конкретният регистриран компютър. Ето защо за играчите беше много важно администраторът внимателно да следи спазването на правилата, да бъде строг и справедлив, да няма любимци и да не е неоправдано злобен, да не закрива акаунтите просто на хора, които по една или друга причина не му харесват. Именно такъв администратор беше Генадий Колосенцев, който играеше под ника Пума.

— Пу-ма!!! Пу-ма!!! — ревяха феновете, всеки от които се стараеше да стисне ръката на играча, благодарение на чието майсторство отборът бе удържал толкова убедителна победа. Или поне да го потупа по рамото в знак на уважение и одобрение.

Започна награждаването, на всички играчи от отбора победител бяха връчени дипломи и паметни медали на широки разноцветни ленти.

Климатиците в залата работеха на пълни обороти, но тяхната мощност не бе предвидена за такъв брой присъстващи. Беше задушно и горещо. Колосенцев смъкна през главата си фланелката с логото на компанията спонсор и едрите букви ПУМА и се опита да си спомни къде бе дянал якето си. Ето го, на закачалката покрай стената, но нали трябваше да си проправи път до него…

— Пума, тръгваме за „Орбита“, запазили сме маси там, идваш ли?

Според обичая победата се празнуваше в някое евтино заведение близо до мястото, където се провеждаха състезанията. Впрочем изгубилите също задължително се събираха някъде, понякога дори в същото заведение, където и победителите: рядко успяваха да се съберат всички заедно, да се запознаят, да се видят, да си поговорят. И Колосенцев с удоволствие си мислеше за вечерта, която щеше да прекара в компанията на хора като него, фанатично влюбени в играта.

Проправи си път през тълпата, трескаво притискайки до гърдите си клавиатурата и мишката — единствените „свои“ неща, които бе разрешено да се носят на състезания, взе якето, облече се, медала и дипломата пъхна в чантата си и тръгна към ескалатора: интернет клубът се намираше на третия етаж на голям търговски център и за да стигне до „Орбита“, той трябваше да излезе на улицата и да измине петдесетина метра. Състезанията бяха свършили по мръкнало, студеният северен вятър шибаше лицето му с шепи ситни дъждовни капки, които успяваха да замръзнат във въздуха заради почти нулевата температура и ставаха бодливи и злобни. Веднага щом стъпи на тротоара, Колосенцев надяна качулката на главата си. Жалко, нямаше ръкавици, но можеше да скрие ръцете си в джобовете, само че трябваше да преметне по друг начин чантата със скъпоценната клавиатура и специалната игрова мишка, така че да не се изхлузва от рамото му.