Александра Маринина - Последно разсъмване

— Кога за последен път разговаряхте с Панкрашина? — разочаровано попита Дзюба.

— Сутринта в сряда — без да се замисли, веднага отговори Нитецкая. — Много добре си спомням. Когато в четвъртък прочетох в новините, че някой е убил Евгения, си помислих, че съм разговаряла с нея точно преди смъртта й, в същия ден. Може дори да съм била последната, с която тя е разговаряла.

— Кой на кого се обади — вие на нея или тя на вас?

— Тя ми се обади.

— Защо? Случило ли й се беше нещо? Защо ви се е обадила рано сутринта?

— Е, за мен това не е ранна сутрин — каза Вероника Валериевна, — по това време аз обикновено излизам от къщи за работа. Евгения каза, че много я болял вратът, буквално не можела да си завърти главата, а аз веднъж й бях казала, че имам добър мануален терапевт. Попита ме може ли да си запише час при него.

— И какво отговорихте вие?

— Че сега той не е в Москва, всяка есен заминава за два месеца за Китай, учи там. Така че, за съжаление…

— Евгения Василиевна каза ли ви нещо за плановете си за деня?

— Ами не… Доколкото си спомням, говорихме си само за терапевта. Разменихме буквално две-три фрази, аз бързах за работа, обаждането на Евгения ме свари буквално в антрето.

— Не ви е казала и за плановете си да отиде до бутика за вещи под наем, за да върне колие, така ли?

— Къде да отиде? — попита Нитецкая. — До какъв бутик?

— Ами до някакъв бутик, където дават накити под наем — поясни оперативният работник. — Не спомена ли за това?

— Не — твърдо отговори жената.

— Често ли се виждахте с Панкрашина? — продължи Роман.

— Не, не много често. От време на време.

Той благодари и затвори. Не може да бъде, няма начин да не е бил прав. И ако Нитецкая не е нишката, която води към любовника на Евгения Панкрашина, може би е нишката към убиеца, който и да е той? Роман употреби още известно време, за да събере информация за Вероника Валериевна Нитецкая. Родена през 1979 година в Свердловск, разведена, в момента притежава малка, но стабилна фирма за търговия с израелска козметика от Мъртво море. Неосъждана, никакви провинения пред държавата.

Ето че рухна и последната надежда. Толкова време, пропиляно в седене зад бюрото, за изучаване и сравняване на документи от телефонни компании — и всичко отиде на вятъра. Нищо. Нито любовник, нито каквото и да било друго подозрително или дори просто съмнително.

Може би Антон ще има повече късмет? Сутринта Гена Колосенцев застъпи на денонощно дежурство в състава на оперативно-следствена група, а Антон смяташе да си поговори със свои „източници“ относно каналите за пласмент на крадени бижутерийни изделия. Разбира се, самите канали бяха завардени още в сряда, в деня на убийството, но никога не е излишно да получиш „вътрешна“ информация от знаещи хора.

Антон Сташис също беше огорчен: не научи нищо полезно. Макар че ако знаеше колко се бе надявал на него младият Дзюба, вероятно щеше да се разстрои още повече. Четиримата информатори, с които Антон успя да се види днес, повтаряха едно и също: изделието не се е мяркало никъде, но е глупаво да се очаква то да се появи цяло и невредимо.

— С такова нещо пътищата са само два — му казаха. — Или да се разглоби на части и те да се пласират поотделно като купчина камъни и купчина вторична суровина, или да са го задигнали по поръчка, за конкретен колекционер. Тогава то с абсолютна сигурност няма да изплува никъде, ще си лежи скрито в нечий сейф.

Всички срещи се проведоха в различни краища на града, за една от тях дори се наложи да пътува из областта и когато Сташис приключи с тази част от планираната работа, се разбра, че няма да успее да свърши нищо повече.

Вкъщи цареше пълна идилия: Степан четеше на глас на бавачката някакъв текст от екрана на компютъра. Василиса беше в стаята си и по кимоно отработваше движения: миналата година я записаха в секция по таекуондо, където момичето тренираше с неочаквано удоволствие и упорство. Заниманията там толкова й харесваха, че дори вкъщи тренираше не с обикновен спортен екип, а облечена с кимоното.

— Не мога да го накарам да пипне книга — оплака се Елвира на Антон. — Не и не. А трябва непременно да чете на глас. Та ето, на, намерихме компромис.

Антон се заслуша, но така и не можа да разбере какво точно чете неговият шестгодишен син. На тази възраст самият той четеше за Незнайко и за приключенията на Ели и нейните приятели, които търсели Изумрудения град. Сега всичко се бе променило — и книгите не бяха същите, и децата ги четяха от компютрите. Момчето четеше гладко, без запъване, но не и изразително, явно съдържанието му беше напълно безинтересно, просто отбиваше номер, защото беше послушно дете.