Александра Маринина - Последно разсъмване

— Да, но и никой не разпозна по описанието ми подобно колие. И изобщо, аз бях права: където и да се обадех, отвсякъде ми отговаряха, че такива скъпи вещи не се дават под наем, изключено е.

— А ако е било с изкуствени камъни?

— Но по описанието ми никой не го разпозна — възрази Дуня. — Според вашите думи то е било доста необичайно — едро, биещо на очи. Никой не би го забравил.

Тя хвърли поглед към двете опразнени чинии и плесна с ръце:

— Боже мой, Ромочка, колко сте били гладен!

Дзюба с изумление разбра, че е излапал всичко до шушка. Вечно прави така… И освен майка му никой никога не беше го наричал Ромочка.

— Имам три рибени кюфтета — продължи добросърдечната Дуня, — донесох си ги за обяд. Искате ли?

— Ами вие?

— Ще си ги разделим — делово предложи миниатюрната оценителка от заложната къща. — На всеки по едно и половина. Не е кой знае какво, вярно, не са домашни, а от кулинарния магазин, но все е храна. Тук имаме и микровълнова печка, та ако ги стоплим, ще стане напълно сносна храна. Искате ли?

По принцип Дзюба разбираше, че трябва да откаже. Момичето беше купило обяд само за себе си и не беше предвиждало да го дели с някого. Но кой знае защо, по някаква абсолютно необяснима причина, не можа да откаже. И кимна в знак на съгласие.

— Ще хапна. Само че в замяна на това вие трябва да ми обещаете, че някой път ще дойдете с мен в заведение. Днес вие ме храните, а следващия път аз ще ви нахраня. На всички ли се обадихте вече?

Дуня се замисли, после тръсна глава.

— Мога да се обадя на още едно-две места. Едни засукани такива места, никой не знае за тях, но и там дават под наем бижутерийни изделия. Ако и техните служители нямат представа за вашето колие, тогава ще е напълно сигурно — не е възможно да са го взели някъде в Москва.

— Дуня, в един друг бутик ми казаха, че като наем вземат стопроцентово стойността на изделието. Вярно ли е? Навсякъде ли е така? Или има варианти?

Междувременно Дуня беше извадила от чантата си магазинската опаковка с рибените кюфтета, беше свалила прозрачното фолио и пъхна храната в поставената на перваза микровълнова фурничка. Фурничката многообещаващо забуча и из малката стаичка почти веднага се разнесе доста приятна миризма.

— Не, Ромочка, няма варианти. Стопроцентово стойността си е стандарт. Друг е въпросът, че процентите от тази стойност, които се начисляват за ползването на вещта, може да варират. При някои са пет, при други — четири или три, трети имат пълзяща скала, например за първите два дни — пет, за следващите три — три процента, после по два или по един. Всички имат собствени правила, но общо взето, в тези рамки.

— А вие като оценител можете ли да ми кажете приблизително колко струва това колие?

Дуня отрицателно завъртя глава.

— Трябва да знам точно колко камъка има в него, какви са, едва тогава ще мога да пресметна, но пак много приблизително, „от — до“, защото камъните биват с различно качество и въпросът не е само колко са и как се наричат, но и с каква каратност и чистота са, от това зависи тяхната цена. Разбира се, само в случай че колието е истинско. А ако е ширпотреба — не е повече от четирийсет хиляди рубли, но това е най-горната граница. Най-вероятно — пет до осем хиляди. Впрочем… Ако е нещо марково, например „Картие“ или „Лалик“, разбира се, ще е по-скъпо. А между другото…

Микровълновата фурничка прозвънна, бученето престана, Дуня извади от шкафа чисти чинии и прибори и ловко, с едно точно движение раздели третото кюфте точно наполовина.

— Та, значи, вижте, Рома, знаете ли какво си помислих? Ако можехте да ми кажете какъв наем е платила тази жена, бих могла да ви пресметна приблизително общата стойност на колието, тогава бихме могли да разговаряме по-конкретно.

Дзюба се замисли. Наистина: какъв наем е платила Панкрашина? Мъжът й казва, че някакви копейки, но това той знае само от нея. А в действителност? И защо ли нещо толкова просто не му бе хрумнало досега?

Той премести поглед от вдигащите пара върху чинията кюфтета, над които се носеше съблазнителна миризма, към лежащия до тях телефон. Не, първо кюфтетата, защото ще изстинат. Ето, ще хапне набързо и веднага ще се обади.

Дзюба не усети вкуса на храната. Виж ти, миризмата беше толкова симпатична, а на вкус — амбалажна хартия. Може кюфтетата да са били безвкусни, а още по-вероятно са му пречили очите на тази необикновена Дуня, които не се откъсваха от лицето му. Той се стесняваше дори да дъвче.

— Защо ме гледате така? — най-сетне не издържа той.