Александра Маринина - Последно разсъмване

— По какъв начин го намекваше?

— Ами например аз я питах: „Да не си си хванала любовник, приятелко?“, а Женя само се усмихваше в отговор, но мълчеше. Нито да, нито не. Не потвърждаваше, но и не отричаше.

— Може би все пак е казвала нещо за него? — не мирясваше Роман.

— Не, нищо, нито дума — поклати глава дамата. — Пък и повод не е имало, нали тя не признаваше явно, че си има някого.

— Кажете, моля, коя от вас е най-близката приятелка на Панкрашина? Онази, от която тя е нямала никакви тайни?

Свидетелката го погледна с остри умни очички и поклати глава.

— О, такава сред нас няма. По-точно, Женя нямаше такава. Разбирате ли, нейният съпруг е добър дресьор, от млада я беше приучил да не си разпуска езика, на никого да не се доверява напълно и да внимава какво говори, за да избегне всякакви неприятности… И двамата са такива, и Женя, и Игор. Спомням си Игор още като млад сополанко, едва беше завършил института, в професията тогава за нищо не го биваше, а вече беше затворен като костелив орех. Женя никога с никого не е била напълно откровена, отначало това ни обиждаше и дори вбесяваше, защото, нали, бяхме млади, а после разбрахме, че не това е най-важното. Женя винаги беше добра и готова да помогне, да подкрепи човека, жалеше всички, на всички съчувстваше, около нея беше топло и ние всички я обичахме за това. Освен това, знаете ли, умееше много хубаво да изслушва. Ние винаги споделяхме с нея проблемите си и тя ни слушаше, съчувстваше ни, ако можеше да помогне с нещо — непременно помагаше, постоянно се интересуваше как е всяка от нас, за съпрузите ни, за децата, за всички наши роднини… да, и тях помнеше — и имената, и проблемите им. Ето защо винаги имахме за какво да си поговорим и дори някак не биеше на очи, че никога не говорехме за самата нея. Е, не разказва за себе си — нейна си работа. Отдавна вече бяхме престанали да се обиждаме и просто обичахме Женя такава, каквато беше.

И тук същата песен: на никого не се доверявала, нищо не казвала, с никого нищо не споделяла. Как може човек да живее така? Роман Дзюба не разбираше това.

— Кога приблизително Панкрашина се сдоби с този любовник? — зададе той поредния си въпрос.

— Нямам представа — разпери ръце свидетелката.

— Добре, ами този странен навик да идва, после да си тръгва и отново да се връща? Той кога се появи?

Жената вдигна очи към тавана, взе да си припомня.

— Преди около две години, две и половина. Или нещо такова.

— Но не година, така ли? — уточни Роман.

— Не, не, съвсем определено не година, много повече.

— Не и пет години? Нито четири?

Жената го погледна с недоумение и сърдито повтори:

— Две — две и половина години, нали ясно го казах.

Всички останали приятелки на Евгения Панкрашина, които оперативните работници бяха успели да разпитат днес, бяха повторили същото. И показанията им съвпадаха с показанията на Татяна Петровна Дорожкина, разбира се, с изключение на историята с колието. Никоя освен Дорожкина не знаеше за колието…

Роман се сепна от потропването с пръст по стъклото откъм неговата страна. До колата стоеше Надежда Игоревна Риженко. Роман доста безцеремонно раздруса заспалия Колосенцев, изскочи на тротоара и буквално издърпа от ръцете на следователката тежката чанта и двете торбички с продукти.

Из апартамента се носеше миризмата на варениките. Надежда Игоревна не ги бе излъгала, а дъщеря й, студентката Лена, не я бе подвела. Щом видя Колосенцев, момичето разцъфна, очите му грейнаха. Както обикновено, не обърна никакво внимание на Роман.

— Лена, донеси ни да хапнем в хола — помоли Надежда Игоревна, — трябва да си поговорим.

При тези думи Дзюба се оклюма, макар че какво ли друго беше очаквал? Че следователката ще обсъжда с оперативните работници хода и резултатите на оперативно-следствените мероприятия в присъствието на външни лица? Така ставаше винаги, нищо ново или изненадващо, но всеки път Роман се надяваше, че ще успее поне две минути да побъбри с момичето или просто да поседи до него. Понякога успяваше. Какво ти понякога — винаги успяваше, когато по една или друга причина идваше в дома на Риженко и заварваше вкъщи дъщеря й — колкото за това у Дзюба се намираше достатъчно пресметливост и съобразителност, само че каква полза… Лена не проявяваше ни най-малък интерес към рижавия оперативен работник. Интересуваше я Колосенцев.

Надежда Игоревна отиде в своята стая да се преоблече, Лена Риженко, бавна, някак сънена, но при това неизразимо женствена, с лице на мадона, сервираше на масата, хвърляше на Генадий кокетни погледи и си разменяше с него някакви незначителни реплики. Роман сякаш изобщо не беше там. Натъжи се. И кой знае защо, се обиди.