Александра Маринина - Последно разсъмване

„Все пак тя се майтапи с мен“ — реши Роман, когато излезе от заложната къща след половин час. Дуня се бе обадила на още няколко места, но бе получила същия резултат: никъде не бяха виждали нито Панкрашина, нито нейното необикновено колие.

Той потрепери под ситния ноемврийски дъжд, порив на влажния пронизващ вятър разроши непослушната му гъста коса и веднага се провря през яката, която не бе закопчал догоре, до врата му и пропълзя към гърдите като отвратителни тръпки. И дума не можеше да става да седне тихо и мирно на някоя пейка и да започне да звъни на приятелките на убитата. Дзюба изтича до най-близката тролейбусна спирка — покрито павилионче, в което можеше да се седне. На колкото повече приятелки се обаждаше, толкова по-бързо се топяха надеждите му: никоя не била давала никакви накити на Евгения Василиевна, никоя не била чувала за такова колие.

Разбира се, всичко това беше извънредно огорчаващо, защото пречеше разкриването на убийството да напредне. Но въпреки това настроението на Роман Дзюба беше превъзходно, а в гърдите му се бе заселила една необяснима, но много приятна топлина.

Искаха довечера да отидат при следователката и да докладват за свършеното, но се оказа, че ръководството извикало Надежда Игоревна Риженко, така че тя не била в кабинета си.

— Елате у дома — предложи тя по телефона, когато Колосенцев успя да я намери. — Към девет определено ще съм се прибрала, след десет минути тук ще ме приемат, все още чакам в приемната. Елате. Лена мислеше да прави вареники с картофи, хем ще вечеряме.

— Добре, ще дойдем в девет и нещо — с недоволно разкривена физиономия обеща Генадий.

При тези думи Дзюба радостно се развълнува: ще види Лена, ще може да поговори с нея, а дори и да не поговори, поне ще я погледа. Ще подиша един и същ въздух с нея. Гена, разбира се, е недоволен, но това е разбираемо: сега щеше да се отчете набързо пред Риженко — и право вкъщи, при компютъра, при игрите. Но нищо де, невинаги късметът трябва да спохожда само Гена, понякога и на него, на Дзюба, трябва да провърви.

— Без мен, момчета — поклати глава Антон. — Аз си свърших работата, вие и сами можете да разкажете на следователката за резултатите. Аз трябва да се прибирам, имам деца, и без това почти не ги виждам.

Антон си тръгна, а Роман плахо предложи:

— Гена, защо да киснем тъпо в колата, хайде да отидем у Надежда Игоревна, да поседим у тях, да я почакаме. Нали Лена си е вкъщи, ще ни отвори.

Колосенцев му хвърли насмешлив поглед.

— Да ти приличам на глупак? Ще имаш да вземаш. Но да тръгваме, ще постоим пред входа, а щом Надежда пристигне — ще влезем с нея. И нито минута по-рано.

— Но защо, Гена? Защо се опъваш?

— Защото в колата мога да спя — натъртено обясни Генадий. — А ако влезем у тях, какъв ти сън? Лена веднага ще ме нападне с бърборенето си, нали я знаеш.

В гласа му прозвуча нескрито злорадство. И наистина, колкото повече се уморяваше Колосенцев, толкова по-ярко се проявяваше у него незнайно откъде вземащото се желание да унижи Роман или поне някак да го захапе.

Пътят до дома на следователката Риженко отне четирийсет минути. Колосенцев набра номера на домашния й телефон, чу от Лена, че майка й още не се е прибрала, и нареди на Дзюба да гледа през прозореца, за да не пропуснат Надежда Игоревна, а той затвори очи и опря тила си на облегалката. След половин минута вече дълбоко спеше, а Роман в опит да усмири гнева и горчивата си обида от унижението, на което бе подложен преди малко, започна да си припомня всичко, което му бяха разказали приятелките на Евгения Панкрашина. Лично бе успял да посети само две, останалите бяха разпитани от други служители на криминалния отдел, които началството бе пратило да окажат екстрена помощ на Сташис, Колосенцев и Дзюба.

Всички приятелки на Евгения Панкрашина бяха разказали едно и също: близки са отдавна, от много години, откак всички работели в огромна организация, само секретариатът бил 28 души. Женя често им идвала на гости или ходели някъде заедно, например на разходка или в заведение — на кафе и пасти. Но понякога тя идвала, седяла известно време и си тръгвала, а после отново се връщала. Ето за това всички разпитани бяха единодушни.

— Казваше ли ви къде точно отива и защо? — бе попитал Роман свидетелките, с които бе разговарял лично.

— Точно не, но… — позасмя се едната негова събеседничка, слабичка, висока дама на шейсетина години с обилно покрито с бръчки лице — намекваше, че има любовник.