Александра Маринина - Последно разсъмване

— Любувам ви се — простичко отвърна Дуня, без ни най-малко да се смути. — Много сте красив. Имате невероятни очи. У никого не съм виждала такива яркосини очи.

Дзюба се задави и дълго кашля.

— Кой е красив? Аз? Майтап ли си правите с мен?

— Вие сте много красив мъж — повтори Дуня абсолютно спокойно. — И не вярвайте на никого, който се съмнява в това. Женен ли сте?

— Не — измънка Роман.

— Ако някой ден намислите да се жените, сетете се за мен — весело се разсмя момичето. — За мъж като вас съм готова да ида на другия край на света.

Той изобщо не разбираше как трябва да реагира на такива думи, затова сметна за по-удобно да грабне телефона. Антон Сташис тъкмо беше в жилището на Панкрашини, така че след няколко минути отговорът беше получен: Игор Панкрашин дал на жена си, за да си купи нова рокля и украшения, петстотин хиляди рубли в неразпечатана пачка — сто банкноти от по пет хиляди. Евгения Василиевна винаги пазела парите на едно и също място и именно на това място Панкрашин пред очите на Антон намерил плика, а в него — същата неразпечатана пачка, обвита в полиетилен — така му я дали в банката. Убитата не използвала кредитни или дебитни карти, панически се страхувала от банкомати, старомодно предпочитала наличните пари.

Излизаше, че изделието наистина не е струвало скъпо, така че за стопроцентовия залог на Евгения Василиевна спокойно са стигнали парите, които е имала в портмонето. От думите на Дуня следваше, че наемът за първите два дни се взема от клиента веднага, в момента на сключването на договора, а останалото той плаща, когато връща изделието, в зависимост от броя на дните, през които го е ползвал. И от всичко това недвусмислено следваше, че прословутото колие все пак не е било истинско. Ширпотреба. И дори най-вероятно евтина. Но въпреки това — изработена много добре, толкова добре, че никой нищо не е забелязал. Всичко това беше някак съмнително… Хем много хубаво, хем евтино? Такива неща се случват само в приказките. В живота, както отдавна се бе убедил Роман Дзюба, много скъпото далеч невинаги е хубаво, евтиното обаче винаги е само лошо.

Какви са тия шантави истории с това колие? Да допуснем, че все пак е било истинско. Но наемът за него не е струвал на Евгения Василиевна и една рубла. Как е могло да се случи това? Някой й е дал тези пари, напълно е възможно — любовник. Каквото и да казва Гена Колосенцев за убитата жена, колкото и да твърди, че нито един мъж не би харесал „такава“ като нея, Роман твърдо държи на тази си версия. Можеш да се влюбиш в кого ли не — и в някой боклук, и в идиот, и в грозник. Любовта изобщо е нещо, което… Просто сложна и неуправляема е тя.

Има и втори вариант, който, незнайно защо, по-рано не му беше хрумвал: Панкрашина изобщо не е взела колието от бутик и не е плащала нищо на никого. Откъде може да го е взела? Кръгът на нейните приятелки се състои от бивши колежки — секретарки, машинописки, дребни чиновнички. Те не може да притежават истински накит от такава класа, но виж, скъпо изкуствено изделие, получено например като подарък — напълно реално. И то изделие, изработено много добре, такова, което на пръв поглед не може да се различи от истинско. При това не е било нужно да плаща каквото и да било. Излъгала е мъжа си, че е взето под наем, за да не й се кара — нали й е казал да си сложи за приема истински накити. Че какво? Като работна версия дори много си я бива. Макар че… Не, пак не се получава. Защо тогава е казала за наема на Татяна Дорожкина и я е уверявала, че колието е истинско? Щом всички приятелки се познават помежду си, след няколко дни истината е щяла да излезе наяве. Безсмислено. И все пак, упорито реши Роман, трябва да се провери.

— Дуня, а защо родителите ви са ви кръстили Евдокия? — поинтересува се той. — На кого?

— Баба много обичала филма „Евдокия“, имало такъв много отдавна, още мама не се била родила. Но по телевизията го излъчват понякога. Та затова ме кръстили така, искали да зарадват баба. Само че татко ми каза, че рядкото име е свързано с особена съдба или особени способности.

— А вашата съдба особена ли е?

— Не — разсмя се момичето, — съдбата ми е най-обикновена. Виж, способности наистина имам някакви. Виждам камъните без апаратура. Виждам и хората. Не всички, разбира се, само необикновените, които на никого не приличат, особените. Ето, например виждам вас.

И на това оперативният работник не намери какво да отговори.

Дуня отново вдигна телефонната слушалка, а Дзюба излезе в мъничкото тясно коридорче между стаята на оценителката и търговската зала и се обади на Татяна Дорожкина с молбата да му продиктува имената на общите им с Панкрашина приятелки и да му даде номерата на техните телефони. Щом свърши тук — ще започне да им се обажда.