Александра Маринина - Последно разсъмване

Дзюба изгуби дар слово. За какво говори тя? За него ли? За рижавия непохватен Роман, с когото вечно си прави майтапи Колосенцев и когото дори не забелязва обожаемата Лена Риженко? Това момиче сигурно се шегува. Или е сляпо? Или има далтонизъм и не забелязва крещящата червенина на косата му, от която самият Рома ужасно се стеснява?

— Трябва да отидете в специализирания сватбен салон — продължи Евдокия, — там може и да дават скъпи украшения, макар че те пак няма да са като колието, за което ме питате.

— А къде е този салон?

— Ще ви дам адреса. И ще ви напиша адресите на две заложни къщи, които също дават бижута под наем…

Тя посегна към кубчето листчета и химикалката, но внезапно спря.

— Ама не… знаете ли, така нищо няма да постигнете. Нас как ни намерихте?

— Търсих в интернет, там фигурира адресът на вашия бутик.

— Много заведения дават изделия под наем, но не рекламират тази своя дейност. А много пък обратното — дават само евтини украшения или съвсем простички истински, но пък си правят такава реклама, та човек да си помисли, че от тях може да вземе диамантена диадема за копейки. Ако обикаляте всички места, чиито адреси сте намерили в интернет, само ще си загубите времето. Искате ли да ви помогна?

— Искам — излетя от устата на Дзюба, преди той да успее да съобрази: наистина ли го иска? — А как ще ми помогнете?

— Ами ще им се обадя по телефона. Знам къде трябва да се обадя и как да попитам, та да ми кажат истината. Вие само ми напишете точно всичко, което трябва да научите. По-нататък аз ще действам сама.

— И кога ще се обаждате?

— Ами ей сега, веднага. Защото не съм приемчик, а оценител, не е нужно да бъда в залата. Как се казвате? Защото ми показахте удостоверението си, но аз не го прочетох.

— Роман. А аз вас Евдокия ли да ви наричам, или може някак по-кратко?

— Може Дуня — отново се усмихна момичето, — всички ме наричат така. Хайде да седнем с вас, да сварим чай, аз ще се обаждам, а вие ще ми подсказвате, ако нещо сбъркам. 0, Роман, може би сте гладен? Имам бисквити, гевречета. Ще хапнете ли?

— Ще хапна — решително кимна Дзюба, зарязал приличието. И изведнъж, абсолютно неочаквано за самия себе си, добави: — Вечно съм гладен. Мама казва, че още раста. А всъщност много спортувам, затова изразходвам много енергия.

Дуня бързо запари чай и сложи на масата две чинийки с бисквити и гевречета. Роман понечи да вземе чашата си, но лакътят му веднага опря в поставената на масата кутия с размери около 10 на 15 сантиметра, от която стърчеше някакъв шнур с пипало в края.

— Ау — уплаши се той, — да не ви счупя нещо…

— Не се тревожете — разсмя се Дуня, — това е даймънд-тестър, прибор за оценяване на камъни. С негова помощ може да се каже дали едно камъче е скъпоценно, или е стъкло.

— Така ли? — заинтересува се оперативният работник. — А как работи?

— Ето вижте, това е предметно стъкло — взе да обяснява оценителката, — на него се поставя камъкът, приборът се включва и до камъка се допира накрайникът пипало. На дисплея се изписва резултатът, от който всичко става ясно. Всичко е просто и бързо, както виждате.

Дзюба сърбаше горещата напитка, хрупаше гевречета и внимателно слушаше как това необикновено момиче ловко и бързо извлича информация, за която той би изхабил вероятно няколко дни. „Какъв късмет, а — мислеше си Роман. — Гледай ти: и помощ ми предложи, и действа умно. Че ме и храни на всичкото отгоре.“

— Дуня — попита той, издебнал момент, в който момичето приключи един разговор и още не бе започнало друг, — а защо решихте да ми помогнете? Та нали си имате много своя работа.

Тя го погледна учудено и дори сякаш с упрек.

— Но нали е бил убит човек — обясни много сериозно. — Няма и не може да има нещо по-лошо от това. Когато е бил убит човек, мисля, че е неприлично да правим сметки кой какво е длъжен и какво не е длъжен да прави, всички трябва дружно да се хванат за ръце и да си помагат, за да открият престъпника. Не е ли така?

Всъщност Роман Дзюба смяташе, че е именно така, но кой знае защо, никъде и никога, нито в работата си в криминалния отдел, нито извън работата, нито дори в книги и филми, не беше срещал хора, споделящи тази позиция.

След като приключи поредния телефонен разговор, Дуня огорчено каза:

— Не, никой никъде не си спомня вашата Панкрашина.

— Но тя може да не е била сама — забеляза Роман. — Може да е била с друг човек, мъж например, или пък жена, така че отдаването под наем да е било оформено не на името на Панкрашина, а на друго име.