Александра Маринина - Последно разсъмване

— Изчезнало е.

— Какво говорите? Божичко…

Ала поклати глава и на Колосенцев, кой знае защо, се стори, че тя не одобрява хората, които биха се полакомили за тази „ширпотреба“.

— Не разбирам — замислено продължи тя. — Колие като колие, към него нямаше нито обеци, нито пръстен, нито гривна, тоест дори не беше комплект. На кого е можело да потрябва?

— Евгения Василиевна не спомена ли колко струва то?

— Не, изобщо не сме го обсъждали. Тоест ние, естествено, забелязахме, че Женя най-сетне се появи с накит, но веднага заговорихме за друго и повече не се върнахме към колието. Защо, имате някакви проблеми с установяването на цената ли? Игор обаче не може да не знае стойността, нали той го е плащал.

— Откъде ви хрумна това? — напрегна се Генадий.

— Не знае ли? Не го ли е купил Игор? Кой тогава?

Очите на Ала хищно блеснаха от неподправен интерес.

— Никой не го е купувал. Евгения Василиевна го е взела под наем от бутик.

— Така-а-а ли-и? — Изумлението на Ала нямаше граници. — Вярно ли? Просто да полудее човек! Тогава съвсем определено ще ви кажа, че никой не би се полакомил за това колие и ако то е изчезнало, това е станало не защото са го откраднали, а защото Женя го е завряла някъде.

— Как стигнахте до такъв извод?

— Нима не разбирате? Накитите под наем са предимно ширпотреба, много красива, понякога дори скъпа, но пак са си обикновена ширпотреба. В Москва има няколко места, откъдето може да се вземе под наем истинско бижу, само две-три са, но там биха ви взели като залог стопроцентовата стойност на изделието плюс още проценти за наема. Ако този разкош беше истински, той щеше да струва луди пари. Нито един бутик никога — запомнете! — не би се занимавал с такъв накит. Ако камъните в тази, простете за израза, безумна красота, бяха истински, цената щеше да е невъзможна. Под наем се дават само сравнително евтини бижута. Така че, ако колието е било истинско, то не може да е било взето под наем, възможно е само да е било купено, и то за луди пари.

— А ако все пак е било взето под наем?

— Тогава е било фалшиво, ширпотреба — безапелационно заяви Анишченко и добави: — Без никакво съмнение.

— И Евгения Василиевна ви каза, че го е взела под наем, така ли?

— Не, нищо не каза, ние помислихме, че Игор най-сетне се е отпуснал, започнахме да подкачаме Женя, а тя веднага зачурулика колко прекрасен бил Волко, така че дори някоя от нас да беше обърнала сериозно внимание на колието, всички бързо заприказвахме за тоя Волко.

Волко… Този пък кой е? Това име още не фигурира в делото.

— А какво си приказвахте за Волко? — попита Колосенцев уж между другото, все едно прекрасно знаеше кой е той.

— Той беше певецът, който пееше на приема. Нали разбирате… Нашата Женя, нали си беше простодушна до немай-къде, разменила две-три думи с Волко и после през цялата вечер само за това говореше, че нали, колко мил човек бил, колко бил обаятелен, приятен… Кажете ми как може тоя надут високомерен тип да бъде наречен приятен? Просто смешно!

Генадий не си представяше много добре мъжа, за когото възбудено говореше Ала Анишченко. При думата „певец“ той си спомни, че наистина беше чувал това име, но не знаеше нищо друго за този човек, камо ли пък да има представа наистина ли той е толкова надут и високомерен, както твърдеше свидетелката, или това бяха изключително нейни лични впечатления.

— Щом е толкова неприятен, защо тогава се е сторил мил и приятен на Евгения Василиевна?

— Не разбирате ли? — Ала презрително, но изящно помръдна рамо. — Този прием и хората на него не бяха от нивото на Женя, на такива места тя е самотна и скучае, съпругът й е зает с разговори с нужни хора, а тя обикаля сама, чувства се захвърлена. Ето защо всеки, който я заговори или й се усмихне, би се сторил на нашата Женя като приказен принц. Нима това не ви е познато?

Колосенцев сметна, че е по-добре да не коментира тези думи: такива ситуации не му бяха познати, оперативната работа не предлага такива — да не смееш или да не можеш да заприказваш непознат човек. Във всеки случай Гена Колосенцев можеше да заговори всекиго и на всякакво място, без да изпитва и най-малко неудобство.

— Значи Волко я е заговорил? — уточни той.

— Или тя него, не знам, но при всяко положение разговаряха, със сигурност, лично ги видях.

— А освен с Волко с кого още е разговаряла Панкрашина?

— Ами нали ви казах: с мен. С Даша. С Катя. — Правилните черти на лицето на Ала Анишченко се изкривиха в недоволна гримаса: е, колко пъти ще ме питате за едно и също? — Ние стояхме всички заедно, тя дойде при нас и се разприказва за Волко. Нашата Женя е като бездомно куче, то е готово да тръгне подир всеки, който го погали. А пък ако го и нахрани, ще му бъде предано до гроб.