Александра Маринина - Последно разсъмване

И Антон й повярва.

Засега ще трябва да се откажат от версията за отношение на Нина Панкрашина и нейния кавалер към убийството на Евгения Василиевна. Но само засега. Защото всеки момент може да излезе наяве някое фактче, дори най-незначително, което може да ги накара отново да се замислят за това. Добре, да продължим в другите посоки. И без Нина Панкрашина има над какво да се поработи.

Домът на Георгий Владиленович Анишченко, заместника на Игор Панкрашин, се намираше извън града и Колосенцев тъжно си помисли, че ще трябва да се влачи по задръстените пътища толкова надалече, за да поговори със свидетелката, и да похаби за това, кажи го, половин ден, че и цял, защото трябва да преодолее и обратния път… Но извади просто нечуван късмет: съпругата на Анишченко отвърна на въпроса му по телефона, че смята да прекара целия ден в Москва, имала много различни работи в града. При тези думи Колосенцев се позасмя: знае той, прекрасно знае какви работи имат неработещите дамички. Разни масажисти и стилисти или безумен шопинг. Дълго съгласуваха времето и мястото на срещата и накрая се разбраха, че Ала Анишченко ще вмъкне разговора с него между две делови срещи.

— Ще имам не повече от час — предупреди го тя.

— Достатъчен ми е — отговори Генадий.

Тя му определи среща в заведението на първия етаж на хотел „Балчуг“. Колосенцев не харесваше това място, прекалено помпозно беше, а и цените — чудовищни, така че не ще може да си позволи там дори чаша чай, но не посмя да спори, камо ли да настоява за него, понеже не забравяше своето правило: никога не притискай човека при първа среща. Нека е така, както е удобно на нея. Още повече че при всяко положение така е по-добре, отколкото да се мъкне кой знае къде извън града.

Ала Анишченко, стройна, добре поддържана жена с боядисана в много красив, ала и не по-малко неестествен цвят коса, закъсня с двайсет минути, но и през ум не й мина да се извини.

— Това, което се е случило с Женя, е ужасно — заяви тя още в първата секунда. — Но аз не разбирам напълно каква информация очаквате от мен. Та ние не бяхме близки приятелки. Пък и далечни не бяхме. Просто се познавахме от дълги години, защото съпрузите ни са добри приятели, така че се виждахме. Често целите семейства са си приятелски, и съпрузите, и съпругите, но това не беше нашият случай. Игор и Жора са приятели, а ние с Женя — просто познати.

— Бих искал да си поговорим за приема, на който сте били на 20 ноември — обясни Колосенцев, загледан със завист в сервитьора, който се шмугна покрай тях с две чинии, на които се кипреха някакви невероятни десерти.

Ала бързо, без да поглежда менюто, направи поръчката си — чай и плодова салата. Колосенцев се въздържа, като небрежно излъга, че вече е пил кафе и е хапнал, докато я е чакал. Не можеше да си признае, че е скъпо за него, я!

— В какъв смисъл — за приема? — не разбра Ала. — Питайте, питайте, времето лети. След половин час трябва да тръгвам, не мога да закъснявам.

Ей така, само с няколко думи тя грубо посочи на оперативния работник къде му е мястото: за срещата с тебе мога и да закъснея, разследването на убийство не е толкова важна работа, моите работи обаче са истински важни, така че по никакъв начин не мога да закъснея.

— Общувахте ли с Евгения Василиевна на приема?

— Ама разбира се! С кого другиго може да общува тя освен с нас! Та тя не познава никого там.

— Освен вас? — уточни Колосенцев. — А вие колко души сте?

Ала се разсмя.

— Три. Или четири, сега не си спомням точно в какъв състав бяхме, когато Женя дойде при нас. Бяхме аз, още две дами, ако трябва, ще ви кажа имената им и техните координати, а за четвъртата, известна журналистка, не съм сигурна беше ли там в момента, или не… Известно време тя стоя с нас, после отскочи до друга компания, после пак дойде…

Колосенцев и без това знаеше всичко от думите на Игор Панкрашин — и имената на тези дами, и техните телефони. Дотук нищо ново.

— Евгения Василиевна да ви е казала случайно, че някой от присъстващите на приема се е заинтересувал от нейния накит? Може да й е направил комплимент или да е питал за цената му… Имаше ли нещо такова?

— Накитът ли? — Ала Анишченко направи движение, при което на челото на нормален човек биха се появили бръчки. Нейното обаче, очевидно натъпкано с ботокс, остана неподвижно. — Да, Женя носеше колие, та какво за него? Какво особено е имало в него? Голямо, дори тромаво за моя вкус и някак претрупано. Аз наричам такива накити „да си покажеш богатството“. Какво специално да е имало в това колие?