Александра Маринина - Последно разсъмване

— Нали може да си поговоря с Нина? — полуутвърдително попита той.

— Да, разбира се, питайте я за всичко, което ви интересува.

Антон намери Нина Панкрашина в уютната кухня. Момичето седеше на една табуретка, опряло лакти на широкия перваз, тихо се поклащаше и гледаше през прозореца. Не забеляза веднага влезлия Антон, а когато премести поглед към него, в очите й бе застинала такава болка, че на Сташис му стана неудобно.

— Какво ще правим сега без мама… — тихичко издума тя. — Имам чувството, че целият живот свърши и сега ще започне… и аз не знам какво. Чудя се как ще живеем по-нататък…

Антон се хвана за думите й и започна внимателно да я разпитва за семейния живот на Панкрашини, за взаимоотношенията между членовете на това голямо семейство, за навиците и традициите в него. Нина постепенно се оживяваше, разказваше охотно, дори на два пъти се усмихна. Разбира се, тя знаеше, че Евгения и Игор Панкрашини са нейни осиновители, но не можеше да има и съмнение, че момичето е обожавало Евгения Василиевна. Така че Нина тъгуваше за майка си дълбоко и искрено. Виж, към баща си изпитваше боязън, макар безкрайно да го уважаваше. Ако се вярваше на Нина, Игор Николаевич бил баща безспорно щедър не само на прояви на обич към децата. На децата — и на четирите — не било отказвано каквото и да било, стига то да не излизало извън рамките на разумното. Разбира се, той не допускал никакви яхти и кабриолети „Ферари“, но ако ставало дума например за здравето или за получаване на образование, никакви пари не му се свидели. Същия подход имал и към купуването на автомобили: колата трябвало да бъде светла, та по здрач или в тъмното да не се слива с околната среда, и безопасна. И щом за безопасността трябвало да се плаща, това той приемал за нормално. Виж, излишен разкош не приветствал. Ето защо преди да даде пари на някое от децата, винаги най-подробно разпитвал за какви нужди са те и изказвал мнението си за необходимостта от подобни харчове. И ако давал пари, после непременно проверявал дали те са били похарчени именно за това, за което са се били разбрали, или за нещо друго.

— Избягвам да искам пари от татко — каза Нина. — Ще ми даде, няма проблеми, но първо ще ми извади душата с въпроси: за какво, защо… А после ще проверява. А аз се стеснявам.

— Стеснявате ли се? От какво? — учуди се Антон.

— Ами… — Момичето се смути и плахо се усмихна. — Иска ми се например да си купя хубаво бельо, и то не защото съм капризна, просто съм алергична към синтетика, мога да нося само памук, а красивото бельо от естествени тъкани е скъпо. Не ми е удобно да обяснявам на татко за бельото, нали разбирате? Хем той ще поиска и да му го покажа, когато го купя. Или дезодорант… Та това е нещо толкова интимно, а татко е мъж… Разбирате ли? — отново попита тя.

Антон разбираше прекрасно. Василиса беше само на десет, но той вече беше виждал що е момичешки свян. А Нина беше на шестнайсет!

— Татко изобщо не понася каквато и да било лъжа — продължи Нина, — винаги ни е наказвал за това, дори за най-дребните лъжи. Когато бях малка, не разбирах защо е такъв. А когато пораснах, мама ми обясни, че сега се шири наркомания, наркотици се продават открито дори в училищата, затова татко строго следи да не се случи беля и с нас. За големите той вече е спокоен, над мен обаче бди с четири очи. Тотален контрол.

Интересно семейство… И момичето е крайно интересно. Такава красавица със сигурност иска да се облича добре и да използва всички възможни женски разкрасявания, обаче ето ти го строгия татко, когото трябва да моли за всяка рубла и после да се отчита за нея. Дали пък у Ниночка не се е родило изкушението да присвои взетия под наем накит и така с един удар да реши маса финансови проблеми? Естествено, не е посегнала на майка си лично, но нали такава красавица със сигурност има безброй почитатели, че дори близки приятели.

Антон погледна часовника: напълно възможно беше да отиде до училището на Нина и да поговори с някой от нейните педагози.

— Нина, в коя гимназия учите?

— В „Ушински“, намира се на две спирки с автобуса, а може да се отиде и пеша през парка. Защо питате?

— Просто ми е интересно — усмихна се Антон. — Харесва ли ви да се учите?

— Харесва ми — спокойно отговори Нина, макар че оперативният работник не долови в гласа й особен ентусиазъм.

Впрочем това далеч не говореше за нейното равнодушие към ученето. Майката на момичето беше загинала, всички негови мисли бяха насочени към това.