Александра Маринина - Последно разсъмване

Едва когато стигна до добре познатата сграда на „Петровка“ 38, Антон осъзна, че както беше обзет от негодувание и страх, бе изскочил от къщи по-рано от обикновено. Нали не му се наложи да води децата до градината и до училището… Е, нищо, работата на оперативния работник е свързана с огромен обем бумащина, която всички вечно отлагат „за друг път“. Тъкмо тази сутрин по-раничко ще се заеме с нея, докато в кабинета няма други хора — Антон го споделяше с други двама колеги.

Успя да свърши доста работа, докато пристигна подполковник Зарубин.

— О, Антон, ти си вече тук! Тичай бързо при шефа, вече изгаря от нетърпение да те види.

— Защо, какво е станало? — вдигна глава Антон.

— Вчера са убили жената на някакъв деятел, пращат тебе.

— На чия територия? — попита Сташис и прибра документите в сейфа.

Дребничкият и кой знае защо, постоянно засмян Сергей Кузмич Зарубин театрално забели очи:

— Не ме разсмивайте, хора! Територията го интересувала! Абе за нея хич не ти пука, искаш да знаеш с кои колеги и с кой следовател ще работиш. Е, успокой се, многодетни татко: следователката е същата, с която си имаше работа по делото за съмнителното наследство, и колегите са същите, един такъв рижав, смешен, и още един, по-възрастен и по-опитен.

Антон се зарадва. Наистина добре си спомняше червенокосия Роман Дзюба и неговия по-възрастен колега Генадий Колосенцев. За съжаление след онова дело, с което се бяха занимавали заедно, не бяха имали случай да контактуват. За съжаление — защото Дзюба още тогава му беше харесал, пък и следователката Риженко бе оставила у него най-приятни впечатления.

След като получи официалното задание от началника на отдела, Антон звънна на Дзюба и го попита къде могат да се видят.

— Гена казва, че ще е най-добре да се срещнем близо до блока, където е живяла убитата — отговори Роман, след като се посъвещава за нещо шепнешком с Колосенцев. — Запиши си адреса.

Антон тъжно поклати глава: значи червенокосият Роман още е под чехъла на Генадий и го гледа в устата. Жалко. Рома е роден оперативен работник, талант, искрено влюбен в своята професия, трябва да се учи да мисли и действа самостоятелно, а не да живее според указанията на Гена, който не обича работата си.

След по-малко от час Антон беше на уреченото място, където вече чакаше колата на Колосенцев. Антон се прехвърли в нея. Докато получи цялата събрана предния ден информация, мина доста време — твърде объркана и противоречива беше.

— Значи, какво имаме в крайна сметка? — приключи Колосенцев. — За колието са знаели: първо, приятелката на потърпевшата и нейната дъщеря, второ, членовете на семейство Панкрашини, трето, хората, от които потърпевшата е взела това колие, тоест служителите от бутика, и четвърто, всички, които са го видели на приема. И от цялата тази човешка мешавица трябва да изберем заподозрян. При това имаме и един шофьор, който се кълне, че не е виждал колието и не е знаел за него, но показанията му не издържат на никаква критика, защото колието не може да се е взело от въздуха, трябвало е тя да го получи отнякъде, а това значи, че шофьорът е закарал потърпевшата дотам. Трябва да го разтърсим здравата, докато не си признае.

— Не, Гена, почакай — намеси се Роман, който досега бе мълчал, — а защо не казваш нищо за любовника? Аз съм сигурен, че шофьорът Шилов няма отношение нито към колието, нито към убийството, нали проверих дневника в гаража… А с любовника всичко се подрежда.

— Млъквай — махна с ръка Генадий, — тези записки в гаражния дневник не струват и пукната пара. Всички там се познават от сто години, станали са си близки и ето, Шилов е помолил да запишат определен час и те са записали, няма да им се откъснат ръцете, я. Срещу пари, Роман, се правят къде-къде по-големи фалшификации. Или срещу бутилка.

— Но, Гена…

— Казах, край на тази тема. Трябва да разтърсим здраво шофьорчето. Това странно разминаване в показанията не изглежда добре: Дорожкина твърди, че се е прибрала към 17 часа и петнайсет-двайсет минути след нея е дошла Панкрашина, а шофьорът настоява, че я е закарал у Дорожкина в 15 часа. Какви са тези странни два часа? Къде са се дянали? Откъде изобщо се появиха?

На Антон му беше неприятно да наблюдава как Роман клюмва под натиска на Колосенцев. Кой знае защо, това червенокосо момче му беше симпатично, сърцето го болеше за него.

— Момчета, а защо сте се съсредоточили само върху това колие? — попита той. — Защо мислите, че Панкрашина е била убита заради него? Убиецът може изобщо да не е знаел за колието, просто е решил да ограби първия срещнат подходящ потърпевш, да му вземе парите и телефона, банално е. Още повече, че той й е взел именно парите и телефона. Та той не е знаел, че в чантата ще намери и колие, а вече когато го е видял, естествено, го е взел. Друг е въпросът, че каналите за пласиране и без това трябва да се преровят, защото дали престъпникът е знаел, или не е знаел за колието, при всяко положение ще трябва някак да го пласира. Така че това не влияе на хода на оперативните мероприятия.