Александра Маринина - Последно разсъмване

— Тоест? — повдигна вежди Антон.

— Евгения Василиевна беше много опитен родител, ако мога да се изразя така. Прекрасно разбираше, че едно е нейният живот — такъв, какъвто тя го е изживяла, а друго е животът на децата й, който се развива и протича в съвършено други условия, в друга среда, в друга страна в края на краищата. И никога не се опитваше, за разлика от много родители, да накара децата си да водят живота, който е водила тя самата, и да споделят нейните вкусове и принципи. А Евгения Василиевна беше човек с принципи. Тя прекрасно разбираше какво е детска завист, какво е детска ревност. И нейните деца винаги — подчертавам: винаги! — бяха облечени не по-зле от другите и имаха същите неща като мнозинството. И мобилни телефони, и модерни раници, и най-различна техника. За дрехите пък да не говорим. Знаете ли, Панкрашини имат едно удивително качество, което на практика се среща крайно рядко: те абсолютно точно усещат границата, деляща понятието „всичко необходимо“ от понятието „излишно“. Техните деца винаги са имали всичко необходимо, за да се чувстват комфортно в средата на връстниците си, и никога — каквото и да било излишно, което да ги откроява или да буди завист. Наистина рядко качество.

— Значи Нина не изпитва остра потребност от пари, от харчене? — уточни Антон за всеки случай, макар че от думите на учителката бе разбрал, че въпросът му не е улучил целта. Нина едва ли би извършила престъпление заради пари, и без това си е имала всичко.

— Не — поклати глава учителката.

— А има ли приятели? Почитатели? С кого от класа е близка?

— Ами знаете ли… с никого особено. И същевременно с всички. Нина не е от момичетата, които умеят… — тя поклати глава и лукаво погледна Сташис. — Има един полуприличен израз „дупе и гащи“. Е, той не определя Нина. Тя с всички е еднаква, доброжелателна, дава да препише на всеки, който я помоли, не дели съучениците си на „наши“ и „чужди“. Впрочем нашите класове са малки, само по десет души, така че всички някак съумяват да се събират в една компания, без да се делят на групички. Нина няма най-близка, най-любима приятелка. И същевременно всички момичета от нейния клас са й приятелки. Това идва от майка й, от Евгения Василиевна. Такъв един характер е.

„Вярно — помисли си Антон. — Вече съм чувал за това. Много приятелки и познати и нито една най-близка, която знае цялата истина за теб, и майчиното ти мляко.“

— А с момчета?

— Само приятелски отношения — увери го педагожката. — Момчетата много я харесват — и съучениците й, и от другата паралелка, и дори от единайсети клас. Нина обаче не реагира. Учене, учене и пак учене. А после кариера, кариера и пак кариера. Вярно, в курса има едно свястно момче, което я ухажва, и Нина приема ухажванията му.

— Приема ги, значи? — напрегна се Антон. — В какво се изразява това? В близки отношения ли са?

Учителката леко се поусмихна.

— Младежо, отдавна не си правя илюзии относно нравите на съвременните ученици. Половият живот започва на тринайсет години, а понякога и на единайсет, отлично знам това. И повярвайте ми, по поведението и външния вид на тийнейджъра, дали е момче или момиче, мога абсолютно точно да ви кажа прави ли това, или не. Гарантирам ви, че Нина не поддържа с кавалера си интимни отношения. Тя просто му позволява да я изпраща до вкъщи след занятията в курса и понякога излиза с него на кафе или на кино. Нищо повече. Между другото, и аз живея в този район и няколко пъти съм виждала Ниночка в компанията на това момче, прекосяваха нашия парк към дома на Нина. Аз вървях след тях, на трийсетина метра. И нито веднъж не забелязах нещо като целувки или прегръдки, абсолютно нищо. Просто вървяха и разговаряха. Нещо повече, веднъж бързах и се наложи да ги изпреваря, така че неволно чух няколко думи от разговора им. И знаете ли какво обсъждаха?

— Какво?

— Филмите на Алмодовар. И между другото, говореха си на испански.

Да, това беше абсолютно идилична картина, но трябваше да си изясни ситуацията докрай. Боклуците с добро образование, ползващи чужди езици, не са чак голяма рядкост в наше време.

— А това момче — какво можете да разкажете за него?

Учителката направи жест в смисъл „почакайте малко“, надникна в класната стая, каза на учениците няколко думи на английски и се върна при Антон.

— Момчето… — замислено проговори тя. — Знаете ли, трябва да се върна в часа, така че няма да ви обяснявам надълго и нашироко, макар че бих могла да ви разкажа за него не по-малко неща, отколкото за Нина. Ще кажа едно: ако имах такъв син, щях да бъда щастлива. А аз съм виждала през живота си много деца, можете да ми повярвате.